Отлепих гръб от витрината на агенцията и притичах странично към близкия вход, за да намаля уязвимостта си с още деветдесет градуса. Улицата беше еднопосочна и по нея от дясно на ляво преминаваха малки коли, черни таксита, някой и друг по-голям седан, микробуси за доставки. Никой от шофьорите не поглеждаше встрани, никой от седналите до тях пътници не разглеждаше лицата на минувачите. Тоест никой не търсеше мен. Направих крачка напред и погледнах към ъглите. И там не ме дебнеше никой.
Тя знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.
Хванаха я, обезобразиха я и я убиха. Трябваше да отида аз, а не да изпращам нея.
Май пак се връщам назад, в миналото. Това няма да се случи отново.
Напуснах убежището на входа и тръгнах срещу потока от коли. И по двата тротоара се виждаха забързани хора с евтини костюми, тънки шлифери и полусгънати чадъри в ръце. За всеки случай, както го правят британците. Без куфарчета, без пазарски чанти и раници, без никакви подозрителни движения или поведение. Край тротоарите нямаше черни бусове с работещи двигатели и яки момчета в тях, нито пък полицейски коли.
Измъкнах телефона на Скаранджело, намерих номера на Найс и натиснах бутона. Настъпи продължителна пауза, запълнена с шипяща тишина. Може би телефонът търсеше достъп до мрежа, може би чакаше протокол за криптиране. После в ухото ми звънна меката и ясна американска камбанка — в сърцето на Лондон! След нея прозвуча втора, трета.
Никакъв отговор. Прекъснах връзката на шестото позвъняване. Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото. Може би шофира и не може да се обади. Може би в момента обикаля квартала, защото нещо на улицата я е изплашило. Нещо съвсем невинно в крайна сметка. Наляво, пак наляво и се стигаше до магазина на ъгъла. Може би ще ме види на тротоара и ще отбие да ме вземе.
Наблюдавах пряката с цялото внимание, на което бях способен. Тя не се появи.
Или още по-лошо: телефонът й е в ръцете на други, които виждат името ми на дисплея и в главите им се появява нова идея — да убият с един куршум два заека. Тоест да минат и да ме приберат. Още сега, на момента. Две в едно. Планът е съвсем импровизиран. Да вляза в капан, в който сиренцето е Кейси Найс. Или може би ще ми устроят засада.
Дълго гледах дисплея. Никой не ми се обади.
Подготви се за най-лошото. Единственият друг записан номер беше на О’Дей. Ще следят всяка наша стъпка с помощта на джипиес в телефоните ни. Той би могъл да ме заведе при нея. Буквално стъпка по стъпка. Поне докато не решат да изхвърлят телефона й. Набрах номера. В мембраната отново се възцари шипящата тишина.
После изключих, тъй като шкодата изскочи иззад ъгъла.
Шофираше Найс, но не беше сама. На седалката зад нея забелязах мъжка фигура — масивна и някак нематериална в мрака, наклонена на една страна, сякаш надничаше над рамото й. Колата наближи още малко и аз го разпознах. Мъж между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице, облечен с пуловер и късо брезентово яке. Сигурно беше с джинси и ботуши от набук — като онези, които се произвеждат за британските бойци в пустинята.
Това беше уелсецът Бенет с невъзможно за произнасяне малко име, когото бях видял за последен път малко преди да изчезне от Париж. Агентът на МИ6 или нещо такова. А може би нещо съвсем различно. Доста съм подвижен, беше казал с напевния си глас той.
Шкодата рязко свърна към тротоара и закова пред мен. Найс и Бенет извърнаха лица да ме погледнат. В леко разширените им очи се четеше молба, по-отчетлива в очите на Найс. Сякаш искаше да ми каже: „Преструвай се, че всичко това е нормално“.
Седнах на седалката до нея, прибрах краката си и затръшнах вратата. Екологичната торбичка покри коленете ми. Найс подаде газ, завъртя волана и потегли.
— Господинът се казва Бенет — информира ме тя.
— Помня го — кимнах.
— Вече сме се виждали — каза Бенет, но на нея, не на мен. — В Париж, където вятърът му спаси задника.
— Значи вече признаваш, че си бил там? — подхвърлих аз.
— Не и писмено.
— Защо ми отвлече шофьорката? Започнах да се тревожа.
— На две преки оттук има кола на пътна полиция. Вече използват подвижни видеокамери. Прецених, че ще е по-добре да избегнете допълнителните усложнения.
— Какво искаш?
— Като за начало да спрете. Където ви е удобно. Ще потеглим в момента, в който видим нещо обезпокоително.
Найс намали и започна да търси място. Онова, което избра, се оказа част от автобусна спирка. Тоест абсолютно забранено, но на Бенет това не му направи впечатление.