— Но британците могат — казах аз. — Нали те са измислили тази професия. Не вярвам на изхвърлянията, че АНС не може да се сравнява с тях, но е истина, че британците са добри. Трябва да им го признаем. Ако не са и малко по-добри от нас. Защото по природа са потайни. В положителния смисъл на думата. Повечето от тях са отлични картоиграчи. А когато се наложи, пипат с твърда ръка. С една дума, винаги правят каквото трябва. Но въпреки това не са стигнали доникъде.
— Това е трудна операция.
— Толкова трудна, че нито нашата АНС, нито тяхната ПЦК успяват да пъхнат крак в процепа на вратата?
— Така излиза — каза тя.
— Тогава какви са шансовете един младши анализатор и някакво военно ченге в оставка да направят жизненоважния пробив? Какво ще е онова, което те са пропуснали, но ние ще видим?
— Може би има нещо.
— Няма. Защото Бенет вече мисли като О’Дей. С няколко дни закъснение. Бенет беше в Париж. Разбра, че Кот ме е взел на мушка. И знае, че той е в Лондон. Надява се, че ако ни изкара на светло, в ролята на мишени, все нещо ще изпадне от торбата. Интересува се единствено от своята цел. Изобщо не му пука какво ще стане с нас. Чака пламъка от дулото, за да спипа Кот. Това иска. Още преди политиците да изпаднат в паника.
— Сигурна съм, че ти през цялото време си планирал да излезеш на светло — подхвърли тя.
— Но не и като мишена.
— Има ли значение как ще те нарекат другите?
— Права си. При всички случаи трябва да го направим. Нямаме избор, също както с телефоните. Длъжни сме да информираме О’Дей, а Бенет ще получи каквото иска.
— Само ако ние му го осигурим. Което в крайна сметка няма значение, защото целта ни е една и съща.
— Излиза, че две правителства ни възприемат единствено като стръв. Две вече ни идват в повече. Ние зависим от британците за много неща. А информацията, която ни подават, ще се пресява според отношението им към нас. Подсъзнателно, разбира се. Така че трябва да разберем дали са предубедени или напротив.
— Как да разберем?
— Като мислим само за себе си и за никой друг. Тоест, като игнорираме някои заповеди.
Тя погледна встрани и замълча. После бавно кимна. Жестът й би могъл да подсказва, че размишлява над думите ми или че е обзета от мрачна решителност. Или пък беше нещо по средата. Не можех да преценя.
— Добре ли си? — попитах.
— Трябва да го направим при всички случаи — прошепна тя.
— Не ми отговори на въпроса.
— А мога ли да съм добре?
— Не бива да се чувстваш неспокойна. Няма смисъл да се питаш коя институция ще ни предаде и коя няма. Защото рано или късно всички ще ни предадат.
— Е, сега вече със сигурност ме ободри.
— Не те ободрявам. Искам да се настроим на една вълна. Защото така трябва да бъде.
— Никой няма да ни предаде.
— Готова ли си да се обзаложиш?
— За някои хора, които познавам — да.
— Но не за всички.
— Не.
— И с мен е така.
— И това те тревожи — рече тя.
— Но теб повече.
— А не бива ли?
— Знаеш ли коя е най-голямата ти грешка?
— Чакам да ми кажеш.
— Трябвало е да постъпиш в армията, а не в ЦРУ.
— Защо?
— Стресирана си и пиеш хапчета, защото си мислиш, че националната сигурност е легнала на твоите рамене. Това се дължи на недоверието, което изпитваш към своите колеги. Не им вярваш и се чувстваш изолирана. Всичко е вътре в теб. Докато в армията е различно. Независимо какво се случва по върховете, ти вярваш на своите бойни другари. Това е разликата. Там щеше да се чувстваш много по-щастлива.
— Отидох да уча в Йейл — каза след кратка пауза тя.
— Можеш да се прехвърлиш в армията веднага. Лично ще те заведа в службата за набиране на доброволци.
— Сега сме в Лондон и чакаме есемес от Бенет — напомни ми тя.
— Имах предвид, когато се приберем. Трябва да си помислиш.
— Може и да си помисля — кимна тя.
Есемесът от Бенет пристигна два часа по-късно. Бях в стаята си, която беше същата като на Найс, но два етажа по-нагоре и с гледка в обратната посока — към покривите на преуспяващите жители на „Мейфеър“. Бяха от сиви каменни плочи или червени керемиди, с ветропоказатели и орнаменти по комините. Американското посолство беше някъде наблизо, северно от мен, но не можех да го видя. Бях седнал на леглото, а телефонът ми се зареждаше на нощното шкафче. В един момент изписука и на дисплея се появи надпис: След 10 минути във фоайето. Набрах стаята на Найс, която каза, че е получила същото съобщение. Изтегнах се за пет минути върху завивките, после мушнах заредения глок в джоба на якето си и тръгнах към асансьорите.