— За последен път го видях, когато подписа признанията си — казах аз. — Преди повече от шестнайсет години. Не знам как бих могъл да ви помогна сега.
— Трябва да изчистим нещата.
— А аз как да участвам в чистенето?
— Веднъж вече си го спипал — отвърна О’Дей. — Ако се наложи, ще го спипаш и втори път.
5
В този момент се намеси Шумейкър. Въведението, изглежда, беше приключило и дойде време за детайлите. Много зависело от мотивите за покушението. Някои групировки никога нямало да наемат израелец, а това свивало възможностите до три към едно. С малката подробност, че израелецът приличал по-скоро на ирландец и се подвизавал под някакво неутрално кодово име. Може би поръчителят не знаел, че е евреин. Ако случаят се окажел такъв, нещата се усложнявали. В крайна сметка въпросът с мотивите отпадна. Държавният департамент разполагал с твърде дълъг списък на хора, които били бесни на французите. Така че и четиримата заподозрени щели да се разследват с еднакво внимание.
Обърнах се към Кейси Найс и промърморих:
— Пак глупости.
— Кое наричате глупости? — отново попита тя.
— Вие ненавиждате французите и не ги бръснете за нищо. Но изведнъж — голяма загриженост за тях. Реагирате така, сякаш е нападението над Пърл Харбър. Защо? Какво може да ви направи Франция? Да забрани износа на сирене за САЩ?
— Не бива да ни виждат, че бездействаме.
— Ама те изобщо не могат да ви видят. Местите се от място на място, криете се зад разни фалшиви табели. Което е добре. От никое посолство няма да се досетят кои сте и какво правите. Дори от френското. Няма как да разберат дали им помагате или не. Какво ви пука тогава?
— Става въпрос за репутацията на страната ни.
— Вероятността осъден американски престъпник да е изпълнил поръчка на незнайно кой по света е двайсет и пет процента. И да е той, няма да е нито първият, нито последният. Тоест нашата репутация спокойно ще понесе един лекичък удар. Още повече че французинът е жив и здрав. Няма беля, няма вина.
— Ние не определяме правилата на политиката — размърда се О’Дей.
— Последния път, когато сте се вслушали в съветите на Конгреса, Ейбрахам Линкълн е бил хлапе.
— Но кого да слушам аз? — раздразнено ме изгледа О’Дей.
— Президента — отвърнах и млъкнах.
— Всички са бесни на французите — подхвана той. — Което е толкова объркващо, колкото ако никой нямаше нищо против тях. Не знаем обаче кой има специална причина да се опита да гръмне този човек. Не и тази година. Не и повече от обикновено. Оттук се налага изводът, че става въпрос за нещо като репетиция. Нашето момче трупа точки в очакване на по-сериозна оферта. Кой кого иска да застреля? Никой не знае, но всеки от лидерите на големите държави си мисли, че той е мишената. Логично, защото те са най-важните личности в света. Скоро ще се състои среща на върха в Европейския съюз. После идва ред на Г-8 и Г-20, а това означава двайсетина президенти на едно място, включително и нашият. Ще се подредят за групова снимка. Трябва да са спокойни и усмихнати, вероятно на стълбите на някоя обществена сграда. Няма да искат наоколо да дебне снайперист, който ще улучи от километър и половина.
— Значи става въпрос за политици, които искат да си покрият задниците?
— Именно. Политици от цял свят.
— Включително и нашият човек?
— Няма значение какво е личното му мнение. Но в Сикрет Сървис са на нокти, побъркали са се.
— Оттам и решението да ме превозите с частен самолет, а?
— Парите не са проблем.
— Но не съм само аз, нали? Моля ви, кажете ми, че не разчитате само на мен в тая работа!
— Разполагаме с цялата помощ, която ни е необходима — отсече О’Дей.
— Едва ли е Кот.
— Знам само че трима от четиримата не са. Е, ще се залавяш ли за работа, или ще хвърляш зарове?
Не отговорих. Шумейкър каза, че ще бъда настанен в квартира наблизо, но да не се разхождам из базата. Ако ме попитали официално или между другото какво правя тук, трябвало да отговоря, че съм цивилен предприемач с опит в товаренето на палети. Но ако ме притиснели, съм можел да добавя, че работя с 47-а логистична дивизия по някакъв проблем в Турция. В което имаше известно основание, защото чуят ли Турция, разпитващите непременно щяха да си помислят, че става дума за ракети. Добрите щяха да се оттеглят, а лошите да бъдат заблудени. Което по мнението на О’Дей щеше да е един много добър резултат.
— Кой има грижата за другите трима? — попитах.
— Техните си хора — отвърна О’Дей. — В техните страни.