— Усмихни се, по дяволите! Всички ни зяпат.
— Нямам такова намерение — отвърна тя, но успя да наложи спокойно изражение на лицето си. — Аз все още съм сгодена за братовчед ви.
Това извинение бе толкова нелепо, толкова неочаквано, че той едва не се изсмя.
— Имате много странни морални принципи, любима. В момента по случайност сте омъжена за мен.
— Не смей да ме наричаш любима и най-малкото, което можеш да направиш, е да вземеш под внимание мястото на Тони в тази бъркотия. Помисли колко унизен ще бъде, ако всички решат, че веднага съм се хвърлила на врага ти. Нямаш ли и капка лоялност към братовчед си?
— Наистина трудна морална дилема? — съгласи се замислено Джордан, — но в този случай лоялността ми е насочена изцяло към мен самия.
— Проклет да си!
Херцогът се втренчи в разярената млада красавица в предизвикателна нежно-жълта рокля. Изведнъж си спомни последния път, когато тя бе носила дрехи в този цвят — застанала в градината на баба му, вдигнала чаровното си лице към небето, докато му обясняваше: „Всеки сезон от годината идва с обещанието, че нещо прекрасно ще ми се случи някой ден. През зимата обещанието идва с уханието на снега… През лятото го чувам в тътена на гръмотевиците и в проблясването на светкавиците… Но най-вече го чувствам сега, през пролетта, когато всичко е в зелено и черно…“
Тя се бе надявала на нещо прекрасно, а бе получила четиридневен брак, последван от петнайсет месеца вдовство, придружени от объркващите новини за живота, който бе водил, преди да се ожени за нея.
Яростта му премина, когато видя блесналите й очи, и стомахът му се сви при мисълта да я заведе вкъщи и да я разплаче.
— Кажи ми нещо — помоли я меко. — Все още ли мислиш, че пръстта мирише на парфюм?
— Дали мисля какво? — повтори тя и се намръщи удивено. — О, сега си спомних, и не, не мисля така — добави, спомняйки си, че той я бе смятал за жалка. — Пораснах.
— Да, виждам.
Гневът на Александра също бе започнал да утихва. Напомни си, че публичният залог и враждебното й поведение на дансинга — където той я бе завел, за да запази гордост да й бяха непростими. Вече не се чувстваше невинна и потърпевша. Прехапа устни и вдигна поглед към него.
— Примирие? — предложи й той е усмивка.
— Само докато излезем оттук — на мига се съгласи Алекс и когато му се усмихна колебливо, можеше да се закълне че в загадъчните му сиви очи блесна одобрение.
— Какво стана с кученцето, което ти купих? — попита той и се усмихна още по-весело.
— Хенри е в Хоторн. О, ти не бе прав — добави тя, — момчето, което ти го продаде, не е излъгало… той е чистокръвен.
— Огромен ли е? — попита херцогът. — С лапи колкото чаени чинийки?
Тя поклати глава.
— Колкото големи чинии.
Джордан се засмя. Двойките продължиха да танцуват, а разговорите бяха подновени. Когато танцът приключи, Хоук хвана жена си за лакътя и я поведе през тълпата, но приятелите му се струпаха около тях, нетърпеливи да го поздравят.
Александра очакваше той да я изведе бързо, но вместо това съпругът й прекара следващия половин час в разговори с приятели. Ръката му здраво стискаше нейната.
Алекс стоеше с нежелание до него, опитвайки се да изглежда спокойна, сякаш да стои до Джордан бе все едно да стои до Тони.
Опитваше се да се отнася с херцога така, както се отнасяше с Антъни, но веднага си даде сметка, че висшето общество не постъпва като нея. Бяха се отнасяли сърдечно с Тони и с уважението, което рангът му изискваше, но никога с благоговението, което демонстрираха на Джордан тази вечер. Докато наблюдаваше как жените му правят реверанси, а елегантни джентълмени се покланят почтително пред него и му стискат ръка, младата жена осъзна, че за тях Тони бе просто носител на титлата, докато Джордан олицетворяваше титлата.
Той бе истински Хоторн.
Застанала до него, тя си помисли, че може би няма да успее да го принуди да я върне в Моршам. След като бе живяла във висшето общество, Алекс бе направила грешката да сравнява Джордан с другите аристократи, с които се бе запознала — излъскани, префинени и изтънчени. Но и мекушави. Кротки.
Сега, наблюдавайки го как общува с другите мъже, тя тъжно си даваше сметка, че въпреки възпитанието и изтънчеността той въобще не прилича на тях.
Джордан наведе глава към нея и заговори:
— Ако ми обещаеш, че ще се прибереш право вкъщи, можеш да си тръгнеш веднага. Така ще излезе, че ти продължаваш своите занимания, а аз моите. Ще те последвам след петнайсет минути.
Удивена от съобразителността му и доволна, че това улесни плана й, Алекс кимна и тръгна към стълбището, но ръката му я сграбчи.
— Дай ми думата си, Александра — настоя той.