— Давам ти дума, че ще се прибера право вкъщи — отвърна тя с усмивка и си тръгна.
Джордан я изгледа и се замисли каква е причината за тази усмивка. Зачуди се дали можеше да се довери на съпругата си. Предложи й да си върви не толкова, защото й вярваше, а по-скоро защото не вярваше, че би му се противопоставила отново. Не и сега, когато знаеше докъде е готов да стигне, за да е сигурен в послушанието й. Освен това, помисли си той, отново насочил внимание към приятелите и познатите си, къде другаде би могла да отиде? Никой не би посмял, дори и баба му, да я скрие от него.
— Хоук възнамерява да се разправя с нея, когато се прибере вкъщи. — Лорд Огивли увери хората край себе си. — Бъдете сигурни, че няма да остави поведението й ненаказано още една вечер. И още нещо, той ще носи нейната панделка на състезанието на кралицата.
— Със сигурност! — съгласи се младият сър Билоуби.
— Несъмнено! — потвърди графът на Търстън.
— Няма никакво съмнение — заяви уверено лорд Карлтън. Лейди Карлтън погледна херцогинята на Хоторн, която се изкачваше по стълбите, и смело отвърна:
— Надявам се всички вие да грешите. Хоторн е разбил доста сърца. Крайно време е някоя жена да разбие неговото!
Младата и срамежлива съпруга на сър Билоуби вдигна брадичка и заяви:
— Надявам се да даде панделката си на някой друг!
— Не ставай смешна, Онора — каза съпругът й. — Ще се обзаложа на сто лири, че ще даде панделката си на Хоук.
Двете дами се спогледаха и после погледнаха мъжете.
— Милорд — продума лейди Онора и шокирайки съпруга си, извади сто лири, — ще приема този облог.
— Както и аз! — обяви лейди Карлтън.
Когато Алекс се качи в каретата си, в балната зала бяха заложени достатъчно пари, че да подхранват хазната на Прини с години, и залозите се бяха покачили на двайсет и пет към едно. Хората вече смятаха, че Александра ще бъде първата жена, устояла на херцога на Хоторн.
Двадесет и трета глава
Лунната светлина бе заляла имението, което се намираше в горната част на Брук Стрийт. Александра отпрати кочияша и отключи вратата. Съвсем тихо влезе във фоайето. Както се бе надявала, Хигинс и всички от прислугата си бяха легнали.
Безшумно затвори вратата след себе си. Бавно изкачи високото стълбище и на прага на спалнята си се поколеба, чудейки се дали вярната й камериерка е решила да я изчака въпреки дадените нареждания. Прецени, че не бива да рискува, и забърза по дългия коридор, където бяха стаите за гости. В края имаше стълбище, водещо до горния етаж. Тя тихо се изкачи по него и продължи по коридора, спирайки пред последната врага вляво. Тихо натисна дръжката и влезе в тъмната празна стая, която преди бе използвана от гувернантката на семейството.
Доволна от своята хитрост, Алекс свали ръкавиците си и ги захвърли на нещо, което в тъмнината й заприлича на ракла. Не бе нарушила думата си, бе се прибрала право вкъщи.
Но когато съпругът й се върнеше тази вечер и влезеше в спалнята й, възнамерявайки да я накаже по някакъв начин, нямаше да я намери там. Потръпна при мисълта колко щеше да се ядоса той.
Утре щеше да вземе парите, които Пенроуз бе получил от продажбата на дядовия й часовник, и щом Джордан излезеше, тя и двамата й възрастни и верни приятели щяха да напуснат Лондон.
Александра съблече роклята си, отпусна се на тясното легло и затвори очи. Бе объркана от поведението на Джордан тази вечер. Как можеше да й бъде толкова сърдит и в същото време да се старае да й спести публично унижение, почуди се младата жена. Никога нямаше да го разбере. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че е принудена да се крие от него в собствената му къща — да се крие ядосана и уплашена от същия мъж, чието изчезване преди я бе карало да иска да умре, за да бъде с него.
Лорд Камдън бе пристигнал на бала точно когато Джордан си тръгваше. Разбра, че Мелъни вече си е отишла. Джон учтиво предложи на приятеля си да го закара, защото херцогът бе отпратил каретата си с намерението да се прибере заедно с Александра.
Джордан мислеше само за жена си, която със сигурност вече го очакваше в стаята си. Затова не обърна особено внимание на конника, който се спотайваше в сянката на къщата от другата страна на улицата. Лицето на непознатия бе скрито от широкополата шапка. Хоук сякаш усети опасността, обърна се към Джон Камдън, но всъщност се вгледа в слабия конник в мига, в който тъмният силует вдигна ръка.
Джордан се хвърли на земята точно когато пистолетът изгърмя, после се затича към отсрещната страна на улицата, опитвайки се да догони убиеца, който вече се измъкваше в галоп покрай каретите по Брук Стрийт. Същите тези карети попречиха на лорд Камдън да преследва нападателя.