— Дай бутилката насам — нареди той, наблюдавайки намръщения възрастен лакей, който не успяваше да прикрие войнственото си изражение. — Кажи ми нещо — обърна се неофициално към слуга за пръв път в живота си, — твоята господарка винаги ли е била такава?
Старият лакей се вцепени от възмущение, докато наливаше питието в чашата.
— Госпожица Алекс… — започна Филбърт. Хоук го прекъсна ледено:
— Ще наричаш съпругата ми с титлата й — сопна се той. — Тя е херцогиня на Хоторн!
— И вижте колко мъки й причини това! — яростно му отвърна прислужникът.
— И какво точно имаш предвид? — настоя Джордан, толкова зашеметен от тази неестествена проява на гняв от страна на прост слуга, че дори не успя да се възмути.
— Точно това, което казах — сопна се Филбърт, поставяйки с трясък бутилката на масата. — Това, че да бъде херцогиня на Хоторн й донесе само мъка! Вий сте толкова лош, колкото бе и татко й — не, по-лош сте! Той само разби сърцето й, а вие искате да сломите и духа й!
Слугата се обърна да си върви, когато херцогът нареди:
— Върни се веднага!
Филбърт се подчини, но дланите му бяха свити в юмруци и той яростно и с отвращение погледна мъжа, който от деня, в който го бе срещнала, бе превърнал живота на госпожица Александра в ад.
— За какво, по дяволите, говориш?
Филбърт вдигна войнствено глава.
— Ако си мислите, че ще ви кажа нещо, та после да го използвате срещу госпожица Алекс, тогаз ще ви изненадам, ваше височество!
Джордан отвори уста, за да нареди на безочливия мъж да си събира багажа и да си върви, но повече искаше обяснение. Затова ледено изрече:
— Ако имаш да ми кажеш нещо, което би променило отношението ми към твоята обична господарка, ще бъде мъдро от твоя страна да го кажеш веднага. — Прислужникът все още го гледаше упорито. — В настроението, в което съм предупреди го Джордан, — щом я открия, ще се моли на господ да не ме бе срещала.
Старецът пребледня и преглътна, но продължи упорито да мълчи. Херцогът усети, че Филбърт се колебае, но разбра, че само със сплашване няма да го накара да говори, затова наля една чаша портвайн и направи нещо, което би шокирало цялото висше общество. Подаде чашата на простия лакей и го подкани:
— Хайде, хайде, тъй като явно съм наранил господарката ти — не нарочно — защо не пийнем заедно и ти да ми разкажеш по какво приличам на баща й. Той какво е направил?
Филбърт премести очи от лицето на херцога към чашата с портвайн.
— Имате ли нещо против да седя, докато пия?
— Заповядай — отговори доволен Джордан.
— Баща й бе най-големият мръсник на света — започна прислужникът, без да забелязва как херцогът се намръщи. Филбърт направи пауза, докато отпиваше, после потрепери с неприкрито отвращение. — Какво е това?
— Портвайн — специален, правен само за мен.
— Сигурно никой друг не би пил от него — отвърна Филбърт, който въобще не бе впечатлен. — Отвратително е.
— Това явно е всеобщото мнение. Като че ли само на мен ми харесва. А сега, какво й е причинил баща й.
— Случайно да ви се намира малко бира?
— Опасявам се, че не.
— Уиски? — попита с надежда Филбърт.
— Разбира се. Там в бюфета е. Налей си.
Бяха нужни шест чаши уиски и два часа, за да изкопчи историята отдръпнатия Филбърт. Когато слугата привършваше, Джордан — който сякаш бе предизвикан да смени питието си с уиски и да пие заедно със стареца — се бе отпуснал вяло в креслото си, ризата му бе разкопчана, а той самият слушаше внимателно разказа на слугата.
— И един ден, около шест-седем седмици по-късно баща й умря — довършваше Филбърт, — после една прекрасна карета спря отпред, а в нея бе онази красива дама и хубавата й руса дъщеря. Бях там, когато госпожица Алекс отвори вратата и госпожата, която не бе истинска дама — обяви дръзко, както вие обичате, че тя е съпругата на Лорънс, а момичката с нея е дъщеря й!
Джордан рязко извърна глава.
— Бил е двуженец?
— Ахъ. И трябваше да видите каква разправия се разрази между двете госпожи Лорънс. Но госпожица Алекс не се ядоса. Само погледна жълтокосото момиче и каза по онзи неин сладък начин: „Много си хубава.“ Наперената русокоска мълчеше и виреше нос. Но после забелязва едно тъничко медальонче с формата на сърце, което госпожица Алекс носеше на врата си. Беше й дадено от татко й на рождения й ден и то беше всичко за нея — винаги го докосваше и много се притесняваше да не го изгуби. Напереното момиченце попита госпожица Алекс дали това е подарък от татко й и когато госпожица Алекс потвърди, русокоската издърпа една златна верижка около врата си. На таз висеше хубаво медальонче с форма на сърце. „А на мен подари по-скъпо и златно — отвърна наперената госпожичка, така че ми се прииска да я шамаросам. — Твоето е просто тенеке.“