— Аз го разсмивам — изрече Алекс със смесица от гордост и тъга.
Тони се ухили.
— Твоята усмивка би развеселила душата на всеки мъж.
— Нищо чудно, че не искаше да говори за детството си.
— От желанието на чичо ми да накара Джордан да бъде пръв във всичко, което върши, излезе и нещо добро.
— И какво е това нещо?
— Ами, например Джордан трябваше да се отличава в ученето и когато ни приеха в университета, той бе толкова по-напреднал от всички останали, че му бяха давани отделни предмети, които останалите от нас не биха разбрали. И още повече, той очевидно успяваше блестящо да приложи всичко научено. Когато почина баща му, Джордан бе само на двайсет. Наследи единайсет имения заедно с титлата, но хазната на Таунсенд никога не е била много пълна и Хоторн бе единственото добре поддържано имение. След три години всяко едно от именията на Хоук вече процъфтяваше, а той бе на път да се превърне в един от най-богатите мъже в Европа. Никак не беше лошо за младеж на двайсет и три години. Освен това не мога да ти кажа нещо повече за него.
Изпълнена с благодарност, Алекс прегърна Тони. Облегна се на него и се усмихна неуверено.
— Благодаря ти — каза просто тя, а очите й блестяха топло, после хвърли поглед към слънцето. — Не мога да остана повече. Казах, че ще отсъствам само час, а вече мина много повече.
— Какво ще стане, ако се забавиш? — подразни я Тони, но изглеждаше озадачен.
— Ще бъда разкрита.
— И?
— И ще изгубя облога, който направих с Джордан.
— Какъв облог.
Алекс понечи да му обясни, но водена от лоялността и нежността, които започваше да изпитва към съпруга си, не посмя да посрами Джордан, казвайки, че единствената причина да се върне с него в Хоторн, е, че той практически я бе подкупил да го направи.
— Ами… просто един глупав облог — изрече, докато Антъни й помагаше да се качи в каретата си.
Замислена, Алекс подмина лакея, който бе дотичал да поеме юздите, и продължи към конюшнята, която бе малко встрани и зад имението. Разкритията на Тони за детството на Джордан в Хоторн изпълваха сърцето й с тъга и състрадание. Сега разбираше толкова неща, които я бяха озадачавали и наранявали, включително промяната на настроението му, откакто бяха пристигнали тук. Спомни си, че като момиче наистина бе вярвала, че човек е щастлив, когато живее и с двамата си родители. Дядо й отново се бе оказал прав, осъзна тя, защото непрекъснато бе повтарял, че никой не е такъв, какъвто изглежда.
Бе толкова погълната от тези мисли, че не каза нищо на Смарт, когато спря пред конюшнята и той се втурна да й помогне да слезе от каретата. Погледна го, сякаш не съществуваше, после се обърна и се запъти към къщата.
Смарт обаче грешно предположи, че господарката му не го е погледнала, защото бе предал доверието и обичта й, отказвайки да говори за господаря си е нея.
— Милейди! — рече. Александра се обърна и го погледна, но виждаше само малко момче, на което му бе забранено да бъде дете. — Моля ви, милейди — каза нещастно Смарт, — не ме гледайте, сякаш съм ви наранил жестоко. — Понижавайки глас, той кимна към оградата, където два жребеца цвилеха и ритаха. — Ако желаете да отидете до онази ограда с мен, имам да ви кажа някои неща.
Тя се помъчи да се съсредоточи, докато изпълняваше молбата му.
Заглеждайки се в конете, Смарт отново понижи глас и пророни:
— Ние с Гибънс си поприказвахме и решихме, че имате право да знаете защо господарят е такъв. Той не е суров човек, милейди, но от това, което чувам, че се случва между двама ви, откак се върна господарят, със сигурност ще останете с впечатлението, че е твърд като скала.
Алекс понечи да увери загрижения слуга, че не е нужно да й казва това, което вече знае, но следващите му думи я зашеметиха:
— Другата причина, поради която решихме да ви го кажем, е, защото чухме, че ще останете тук и ще му бъдете съпруга само за три месеца.
— Как, за Бога… — избухна тя.
— Слугите клюкарстват, милейди — отвърна Смарт. — В това отношение слугите в Хоторн са най-добрите в пяла Англия, кълна ви се. Цялото домакинство знае за някое събитие двайсет минути след като се е случило — освен, разбира се, ако първи за него чуят господин Хигинс или госпожа Бримли — икономката. Техните усти са като запечатани… Не казват нищо на никого — добави, изчервявайки се.