Александра примигна, но не искаше да спори. Момчетата, независимо от възрастта им, вървяха след Мери-Елън и мечтаеха да поседят, и да си поговорят с нея. Значи съветите на приятелката й не бяха за пренебрегване.
— Добре, де. Как се флиртува?
— Ами очите са най-важни. Имаш красиви очи.
— Какво да правя с тях?
— Гледай херцога и пърхай с мигли, за да може да види колко дълги и красиви са…
Алекс запърха с мигли и избухна в смях, после зарови лице във възглавницата.
— Ще приличам на пълна глупачка!
— Не и за мъжете. На тях това им харесва.
Алекс изведнъж стана сериозна и погледна замислено приятелката си.
— Сигурна ли си?
— Напълно! Има и още нещо — мъжете обичат да знаят, че ги харесваш. Искам да кажа, че има харесва да им казваш колко силни и умни, и смели са. Така се чувстват невероятни. Казала ли си на херцога, че го обичаш?
Настъпи мълчание.
— Каза ли му?
— Естествено, че не!
— Кажи му. Тогава той също ще ти каже, че те обича.
— Сигурна ли си?
— Естествено.
Седма глава
— Няма да го направя, казвам ти, че няма да го направя! — избухна Александра и се изчерви от гняв.
Момичето погледна сърдито шивачката, която вече три дни и три нощи взимаше мерки, забиваше игли, режеше и кроеше платове от всички цветове на дъгата. Парчетата бяха разпилени навсякъде из стаята и бяха на път да се превърнат в цяла камара от дневни рокли, вечерни премени, костюми за езда и разходка. Алекс се чувстваше като манекен, чиято единствена цел в живота бе да стои неподвижно, за да й взимат мерки, да очертават части от тялото й, докато старата херцогиня наблюдава и критикува всеки неин жест и дума.
Вече три дни Александра молеше да й позволят да говори с бъдещия си съпруг, но икономът Рамзи с каменно лице продължаваше да я уведомява, че „херцогът е зает и няма възможност да се види с нея“. От време на време момичето зърваше годеника си в библиотеката, докато разговаряше с разни хора. Двете с Мери-Елън се хранеха в спалнята й, където им сервираха. Беше явно, че Джордан предпочита скучната компания на баба си пред тяхната.
— Да, прекалено зает е — замислено рече Алекс и за пореден път осъзна, че той не желае да я притеснява с присъствието си.
От три дни Александра беше напрегната, изнервена и за неин собствен срам — ужасно уплашена. Майка й и чичо й Монти бяха загубени за нея. Двамата бяха настанени в хана на няколко километра от имението, но не им позволяваха да идват в Роузмийд. Съдбата й бе отредила тъжна участ — да остане сама и пренебрегната в семейство, в което й забраняваха да вижда близките си или Мери-Елън. Беше й забранено дори да види старите си слуги, с които бе израсла от дете.
— Та това е абсолютен фарс! — ядоса се още повече тя и тропна е крак, гледайки сърдито приятелката си и шивачката, която тъкмо бе направила подгъва на жълтата муселинена рокля, която бе облякла Алекс.
— Стой мирно, млада госпожице, и престани да театралничиш — сопна се нейна светлост, която току-що бе влязла в стаята.
Три дни стара та дама не й бе проговорила, освен да я критикува, да я поучава и да й се кара.
— Да театралнича ли… — Алекс не бе на себе си от гняв. — Ако мислите, че това е театър, само почакайте и ще видите какво още имам да кажа. — Възрастната херцогиня се обърна да си върви и това вбеси момичето още повече. — Предлагам да почакате и да ме изслушате, госпожо. — Старицата се обърна и повдигна вежди. Алекс се задави от мъка и от гняв. — Моля, любезно да предадете на внука си, че сватбата се отменя… или ако той все пак реши да се появи, изпратете ми го и аз сама ще му го кажа.
След като каза това, Алекс се ужаси, че ще се разплаче, а знаеше, че това само ще накара херцогинята да й се подиграе и да й се надсмее. Затова девойката изтича от стаята и бързо слезе по стълбите.
— Какво да кажа на господаря, ако ме попита къде сте? — попита Рамзи, който отвори входната врата, за да може тя да излезе.
Алекс спря за миг и го изимитира:
— Кажи му, че съм прекалено заета!
Час по-късно все още скиташе из розовата градина. Истерията й вече бе преминала и я бе обзела ледена решимост. Раздразнена, Александра се наведе и откъсна красива роза. Вдиша дълбоко аромата й и разсеяно започна да къса листенцата. Мислите й бяха объркани, а сърцето и бе сграбчено от страх. Нежните розови листенца политаха бавно и падаха върху червените, белите и жълти венчелистчета на цветята, които Алекс несъзнателно бе изпокъсала.
— От съобщението, което си накарала Рамзи да ми предаде, мога да преценя, че си недоволна от нещо — чу се дълбок мъжки глас.