Алекс се извърна. Радваше се, че ще говори с него, но паниката започна отново да се събужда и да я надвива.
— Недоволна съм от всичко.
Развеселеният му поглед се плъзна по изпокъсаните листа на розите, които лежаха в краката й.
— И от розите предполагам — рече той и му стана мъчно, че я е пренебрегвал през последните дни.
Алекс проследи погледа му и се изчерви от срам.
— Розите са красиви, но…
— Но на теб ти беше скучно да ги гледаш цели, нали?
Алекс осъзна, че той я кара да си говорят за цветя в момент, в който животът й висеше на косъм. Тя се ядоса отново и тихо и решително заяви:
— Ваша светлост, няма да се омъжа за вас.
Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и я изгледа любопитно.
— Така ли? И защо?
Опитвайки се да му обясни, Алекс несъзнателно приглади тъмните си къдрици. Джордан проследи грациозния жест — и за пръв път се вгледа в девойката, за която щеше да се ожени. Слънцето блестеше в косите й и превръщаше очите й в две бистри тюркоазени езера. Мекият жълт цвят на роклята галеше бледата прасковена кожа.
— Моля те, престани да ме гледаш така! — почти извика Александра. — Сякаш искаш да прозреш всичките ми недостатъци.
— Нима това правех? — разсеяно попита той и за пръв път забеляза пълните й устни и високите скули. Умът му не го побираше. Как я бе объркал с момче. Тя имаше красиви дълги мигли, нежно и женствено лице и изразителни, извити вежди.
— Играеш си на Пигмалион с живота ми, а на мен това не ми харесва!
— Какво? — отново попита той, внезапно увлечен в разговора.
— В митологията Пигмалион…
— Запознат съм с този миг, но съм изненадан, че и ти го познаваш.
— Явно въобще не познаваш нежната половина от човечеството — каза Алекс. — Дядо казваше, че жените са не по-малко умни от мъжете.
Джордан потисна смеха си и Алекс погрешно реши, че той е изненадан от забележката на дядо й за интелекта на жените. Дори не й мина през ума, че той се смее заради абсурдното изказване, че не познава другия пол.
— Престани да се отнасяш с мен, сякаш нямам капка мозък в главата си. Всички от семейството ти сте такива, дори и слугите ти са надути и се отнасят странно с мен.
— Ще накарам иконома да си натъпче памук в ушите и да се престори на глух, а на лакея ще заповядам да ходи с превръзка на очите. Така по-добре ли ще се чувстваш?
— Защо веднъж поне не се държиш сериозно!
— Аз ще се оженя за теб — хладно заяви той. — Това не е ли сериозно?
Сега, когато бе взела решение и бе казала на херцога, че няма да се омъжи за него, Алекс внезапно осъзна, че вече не се страхува от Джордан Хоторн. Дори не се притесняваше от близостта му.
— Осъзнаваш ли, че когато стане дума за брак, посърваш напълно? — попита тя и наклони глава. — Положи ръка върху неговата и надзърна в очите му, в които видя само цинизъм и самота. — Не искам да любопитствам, ваша светлост, но доволен ли си от живота? Щастлив ли си?
Той се подразни от въпроса, но все пак отговори:
— Не особено.
— Ето, видя ли! Ние въобще не си по подхождаме. Ти си отегчен от живота, а аз не. — Куражът и несломимият й дух сега се изписаха на лицето й. Алекс погледна към небето и цялото й същество се изпълни е оптимизъм, надежда и радост. — Аз обичам живота. Дори когато ми се случват лоши неща. И не мога да спра да го обичам. — Джордан се загледа в нея омагьосан. Девойката му напомни на езическа жрица, вричаща се на небесата: — Всеки сезон от годината носи обещания за прекрасни неща, които все някога ще ми се случат. Имам това усещане, откакто дядо почина. Сякаш той е на небето и ми казва само да почакам. Снегът носи обещания. През лятото обещанието се крие в светкавиците, раздиращи небето. Но усещането е най-силно през пролетта, когато всичко е сочно и зелено, тучно…
— Сочно ли? — попита безучастно Джордан.
— Да, като стволовете на дърветата, когато са мокри, или като дъждовните поляни, които ухаят на… — Алекс въздъхна, опитвайки се да си припомни аромата на мокра трева.
— На пръст — довърши той. Тя сведе глава и го погледна.
— Мислиш ме за глупачка — въздъхна. Изправи рамене и се опита да забрави за копнежа, който изпитваше по него. — Не можем да се оженим.
Джордан се намръщи и я погледна невярващо.
— И ти го реши само защото не ми харесва как мокрите поляни миришат на пръст?
— Не си чул и дума от онова, което ти казах — отчая се тя. — Ако се омъжа за теб, ти ще ме направиш нещастна като себе си. А ако ти ме направиш нещастна, аз ще направя теб нещастен. Само след година двамата ще сме се вкиснали като баба ти. Не си и помисляй да се смееш — добави, щом забеляза усмивката му.