Тя отбеляза две точки срещу него, преди той най-накрая да успее да се съсредоточи върху фехтовката. Дори тогава Александра се оказа достоен противник. Компенсираше липсата на физическа сила със светкавично бързи движения и пъргавина. Ала в крайна сметка тъкмо тази пъргавина и с струва победата. Беше го притиснала в средата на полянката и напредваше бързо, пазеше позицията си и не се отдръпваше, освен в моментите, когато физическото надмощие бе на негова страна. Оставаше една решителна точка, когато Алекс видя пролука в защитата му и се спусна към него. За нещастие обаче настъпи роклята си, изгуби равновесие и падна право в ръцете на Джордан.
— Загуби — подсмихва се той, улавяйки я в прегръдката си.
— Да, но само заради роклята, а не благодарение на уменията ти — отговори тя през смях.
Александра се отдръпна от съпруга си и отстъпи назад. Гърдите й бързо се повдигаха и спускаха в усилие да си поеме дъх. Но руменината по лицето й се дължеше повече на неговото докосване, отколкото на фехтовката.
— Трябваше да ми дадеш няколко точки преднина напомни му тя. — В края на краищата си два пъти по-силен от мен.
— Така е — призна той, усмихвайки се нетърпеливо, — но аз не се възползвах от това си предимство. Още повече, че съм доста по-възрастен от теб.
Смеейки се, тя сложи ръце на кръста си.
— По вие сте същинска антика, ваша светлост. Догодина или следващата година ще сте с един крак в гроба, с шал увит около врата, а Хенри ще дреме в краката ви.
— А ти къде ще бъдеш? — попита той с престорена важност.
— Ще си играя с куклите — както се полага на възрастта ми. — Джордан се засмя, чудейки се какво ще кажат хората, ако можеха да видят как тази осемнайсетгодишна селска хлапачка се държи с него — без никакво уважение. — Къде другаде да бъда, ако не при куклите? — подразни го тя. „В скута ми или в ложето ми“ — помисли си той. Усмивката й се стопи и тя притисна ръце към лицето си, загледана в нещо над рамото му.
— Мили Боже!
Джордан рязко се обърна, за да види каква е причината за нейната изненада. Видя шестимата души от тяхната охрана, двамата кочияши и другите двама ездачи, застанали в редица. Обърканите им физиономии бяха красноречиви, всички бяха наблюдавали двубоя с шпаги. Бяха чули и словесния двубой между херцога и младата херцогиня.
Изражението на лицето му стана каменно. Леденият поглед, който отправи към тях, накара мъжете да се разотидат бързо-бързо.
— Много е впечатляващо — подразни го Александра, навеждайки се, за да вдигне свалените си дрехи. — Това дето го правиш е очите си — поясни тя, оглеждайки се за сър Хенри. — Погледът ти е направо убийствен. Не ти е нужна сабя. Това вроден благороднически талант ли е или го развивате впоследствие според положението си? — Момичето намери Хенри да души около едни храсти и го грабна в ръце. Баба ти също го умее. Тя ме ужасява. Би ли подържал това за момент? — Преди Джордан да осъзнае какво прави съпругата му, тя сложи в ръцете му шапката и палтото си заедно с рошавото кученце. Би ли се обърнал, докато си слагам чорапите?
Той послушно изпълни молбата й, но си представи как висшето общество удивено се е вторачило в него — Джордан Таунсенд — дванайсети херцог на Хоторн, собственик на най-прекрасните земи и богатства в Европа, стоящ насред една горска поляна с ръце, заети с куп дамски дрехи и едно нежелано кученце, което бе твърдо решено да го ближе по лицето.
— Кой те научи да си служиш със сабя? — попита той, докато се връщаха към каретата.
— Баща ми. Когато си идваше вкъщи, се упражнявахме заедно с часове. След това се упражнявах с братята на Мери-Елън и с всеки, който имаше желание, така че когато баща ми се върнеше у дома, да може да се възхити на уменията ми. Предполагам, че тъй като не се оказах кой знае каква красавица, той реши, че ще е забавно да ме превърне в син. От друга страна, е възможно просто да е обичал да се фехтува и да е използвал двубоите ни като начин за приятно прекарване на времето.
Алекс нямаше представа, че болката и презрението, които изпитваше към баща си, се долавят в гласа й.
— Александра?
Тя го погледна. Вече в продължение на два часа, от както бяха провели престорения си двубой, херцогът я наблюдаваше със странен, замислен поглед, от който й ставаше все по-неудобно.
— Да?
— Каза, че баща ти не ви е посещавал често. Къде е прекарвал времето си?
Тъмна сянка помрачи бистрите й очи.
— Идваше два-три пъти годишно и оставаше за около две седмици. Останалото време прекарваше в Лондон. За нас беше по-скоро гост.