Когато Джордан я придружи до каютата, тя бе изпила толкова много вино по настояване на капитана, че се чувстваше замаяна и много й се спеше. Куфарите на съпруга й бяха донесени в каютата и Александра се усмихна, чудейки се дали той възнамерява да се любят тази вечер. Държеше се хладно с нея и когато най-накрая се бе върнал от срещата си в Лондон миналата вечер, не се бе любил е нея в хана, в който спряха да нощуват. Но я бе целунал и я бе държал в прегръдките си цяла нощ.
— Да вляза ли в ролята на камериерка? — попита Джордан. И без да дочака отговор, я обърна и започна да разкопчава дългата редица от копченца, покрити с розова коприна.
— Люлее ли се лодката? — запита Алекс, сграбчвайки дъбовата масичка до себе си. Той се засмя.
— Това е кораб, а не лодка, и ти си тази, която се люлее, сладка моя, опасявам се, че това е резултат от виното, което изпи на вечеря.
— Капитанът настояваше да опитам всяко от вината — оправда се тя. — Много е мил — добави доста весело.
— Няма да мислиш така на сутринта — подразни я съпругът й.
Учтиво се обърна, докато тя се преобличаше, после я настани в леглото и я зави чак до брадичката.
— Милорд — запита го Александра, — няма ли да си лягате?
Надяваше се да не й се налага винаги да се обръща към него с „ваша светлост“ или с „милорд“, но строгата херцогиня й бе обяснила категорично, че трябва да го нарича така, освен ако той сам не й позволи да го нарича другояче. А той още не го бе направил.
— Ще се кача за малко на палубата — отговори съпругът й. Спря да вземе пистолета си и го затъкна в колана си.
Младата жена заспа още преди да е изкачил тесните стъпала, водещи към горната палуба.
До перилата Джордан бръкна в джоба си и извади гънка пура, както правеше винаги след вечеря. Сви ръце, запали я и после зарея поглед към Ламанша, размишлявайки над проблема с Александра. След многогодишно общуване е изискани, платени и повърхностни жени, след като бе осъждал целия женски пол въз основа на впечатленията си от тези жени, той се бе оженил за това непринудено, мило, интелигентно и щедро момиче.
И не знаеше какво да прави с него.
Александра си беше втълпила глупавата идея, че той е благороден, нежен и красив. А той добре знаеше, че е презадоволен циник, презиращ морала. През краткия си живот бе отнел живота на прекалено много хора, вече не им знаеше броя, и бе прилъгал в леглото си толкова много жени, че вече не си спомняше точно колко.
Александра вярваше в откровеността, доверието и любовта и бе твърдо решена да го накара да сподели възгледите й. Той обаче не искаше да има нищо общо е доверието и любовта.
Тя бе романтичка и мечтателка, а той — убеден реалист.
Съпругата му всъщност бе такава романтичка, че вярваше, че ще й се случи „нещо прекрасно“. Ала това не го учудваше. Алекс също така смяташе, че мократа пръст ухае на парфюм.
Тя желаеше да го накара да види света през нейните очи — свеж, красив и чист, но за него бе прекалено късно. Можеше само да направи всичко възможно да запази света за Алекс такъв, какъвто го виждаше в момента. Той обаче нямаше да се затвори в него. Не желаеше да го прави. Мястото му не беше там. В Девон Александра щеше да бъде в безопасност, далеч от обществото, далеч от разврата и шлифовката на елита — свят, в който той се чувстваше уютно и от него не се очакваше да изпитва неща като любов; свят, в който никой нямаше да го кара да се доверява и да разкрива най-съкровените си мисли и чувства…
С ужас очакваше мига, в който щеше да види болката, изписана на красивото й лице, когато осъзнаеше, че той не възнамерява да остане с нея в Девон. Защото нямаше да остане там. Не можеше да го направи.
Ламаншът се простираше до хоризонта. Сребърната му повърхност проблясваше. Джордан раздразнено изхвърли запалената пура във водата, когато се сети, че му е последната. Предната вечер беше оставил златната си табакера в дома на Елиз в Лондон.
Изнервен от дните, прекарани в тясната карета в опити да разреши проблема с Александра, той се отдалечи от перилата и се загледа към брега, където от таверните се лееше светлина, а пияните моряци се клатушкаха, прегърнали разголени леки жени.
На три-четири метра двама мъже припряно се отдръпнаха в сенките на кораба и се снишиха между навитите въжета, далеч от погледа на благородника.
Джордан прекоси палубата и се отправи към мостика. Надяваше се да си купи качествени пури в таверната. Две тъмни сенки се появиха иззад въжетата и сандъците и го проследиха.
Джордан знаеше, че крайбрежието е опасно през нощта. Бандитите се нахвърляха върху нищо неподозиращите си жертви и ги захвърляха по палубите на бойните кораби на негово височество, краля, където те се събуждаха, за да открият, че са станали моряци за месеци или дори години, преди корабът отново да пусне котва на родна земя. Но пък той бе въоръжен и на брега се виждаше само един самотен пиян моряк. А херцогът на Хоторн бе прекарал години в кървави битки в Испания и не се плашеше от няколкото метра, делящи го от сушата и таверните.