Александра подскочи, като чу почукването по вратата на каютата. През последните пет дни сърцето й се изпълваше със страх и надежда всеки път когато навън се чуеше някакъв звук. Но херцогът не се показа на прага. Там стоеше херцогинята, която не бе виждала от деня на сватбата.
— Има ли някакви новини? — прошепна отчаяно Алекс, прекалено объркана, за да се сети да поздрави жената.
— Капитанът и помощникът му не знаят нищо — отвърна нейна светлост. — Ела с мен.
— Не! — От няколко дни и нощи Александра бе на ръба на истерията и сега поклати глава, и се дръпна назад. — Той би искал да остана…
Старицата се изпъна и изгледа бледото, измъчено момиче.
— Моят внук — изрече с най-студения си тон — би очаквал от теб да се държиш с достойнството и хладнокръвието, което приляга на една истинска благородничка — херцогиня на Хоторн.
Думите й върнаха Алекс към действителността. Съпругът й наистина би очаквал това от нея. Борейки се с паниката си, младото момиче вдигна кученцето, изпъна гръб и вдървено тръгна заедно с херцогинята и сър Джордж Бардбърн към каретата. Но когато кочияшът понечи да й помогне да се качи, рязко се отдръпна и за последен път огледа кръчмите и складовете по оживения пристан. Съпругът й бе тук някъде. Болен или сериозно ранен. Трябваше да е… Съзнанието й отказваше да приеме друга възможност.
Часове по-късно каретата намали ход, проправяйки си бавно път по лондонските улици, и Александра отмести поглед от прозореца, и го насочи към херцогинята, която седеше срещу нея с изправен гръб и студено и безразлично изражение. Зачуди се дали тази жена е способна да изпита някакви чувства. В тишината дрезгавият шепот на Алекс прозвуча като вик:
— Къде отиваме?
След дълго мълчание, с което ясно показа, че й е крайно неприятно да обяснява намеренията си на Александра, старицата хладно отговори:
— В градската ми къща. Рамзи би трябвало вече да е пристигнал с част от персонала, който ще уведомява всички посетители, че сме в Роузмийд. Новината за изчезването на внука ми вече е във всички вестници и нямам никакво намерение да бъда безпокоена от посетители и други нахалници.
Министър Бардбърн съжали младата жена и се опита да я утеши:
— Правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило с Хоторн. Бо Стрийт е изпратил стотици мъже да претърсват пристаните и да провеждат разпити, а адвокатите на семейството ви са наели още сто следователи и са им дали инструкции да използват всички налични средства, за да открият и най-малката следа. Все още не е получено искане за откуп, така че явно не е бил отвлечен е такава цел.
Сдържайки сълзите, заради които старицата би я презряла, Алекс се насили да зададе въпроса, от който се страхуваше:
— Каква е възможността да го откриете… — гласът й заглъхна. — Жив.
— Аз… Бардбърн се поколеба. — Наистина не знам.
От думите му стана ясно, че шансовете са малки. Сълзи замъглиха очите на младата жена и за да ги прикрие, тя зарови лице в меката козина на Хенри, докато се опитваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.
В продължение на четири безкрайни дни Александра живя в къщата с херцогинята, за която тя сякаш не съществуваше, не говореше с нея, не я поглеждаше. На петия ден Алекс стоеше на прозореца на спалнята си, когато видя сър Джордж да напуска къщата. Твърде развълнувана, за да дочака да я повикат, тя се втурна по стълбите и нахлу в салона, където бе херцогинята.
— Видях министъра да си тръгва. Какво каза?
Старицата ядосано я изгледа, възмутена от нахалното й нахълтване.
Посещенията на сър Джордж не те засягат — отвърна студено тя и грубо се извърна — знак за Алекс да напусне салона.
Притискайки ръце към тялото си, Александра отвърна с треперещ от ярост и възмущение глас:
— Независимо от вашето мнение за мен аз не съм глупаво дете, госпожо, и в този момент съпругът ми е най-важното нещо за мен. Вие не можете и не трябва да криете новини за него! — Тъй като херцогинята продължи да я наблюдава мълчаливо, започна да я умолява: — Би било толкова по-мило да ми кажете истината, отколкото да я криете от мен. Не мога да понеса тази неизвестност! Моля ви се, не ми причинявайте това! Няма повече да ви смущавам с истерии… когато баща ми почина и майка ми не успя да продължи напред, аз поех управлението на домакинството на четиринайсетгодишна възраст. А когато почина дядо ми, аз…
— Няма никакви вести! — сопна се нейна светлост. — А когато разбера нещо, ще се погрижа да научиш.
— Но мина толкова време! — проплака момичето. Старицата я изгледа с презрение.