— Ти наистина си изключителна малка актриса, нали? Но можеш да не се тревожиш. Бе сключено брачно споразумение между майка ти и моя внук, което й осигурява достатъчно пари, за да живее в разкош до края на дните си. Има предостатъчно, за да ги сподели е теб.
Александра зяпна, осъзнала, че херцогинята наистина мисли, че тя се притеснява за бъдещето си, а не за съпруга си, който в този момент можеше да лежи на дъното на Ламанша.
Обзета от гняв, безмълвна, тя изслуша язвителните думи на възрастната жена:
— Махни се от погледа ми. Не мога и миг да понасям лицемерните ти притеснения за внука ми. Ти едва го познаваше, той не означава нищо за теб.
— Как смеете! — извика Александра. — Как смеете да седите тук и да ми говорите така. Вие… вие не разбирате какво изпитвам към него, защото не изпитвате никакви чувства! А дори да изпитвате, вие сте прекалено… прекалено стара, за да си спомняте какво е любовта! — Херцогинята се изправи бавно и сякаш се извиси над Алекс, но тя бе обидена и наранена и не спря да говори: — Не можете да си представите какво изпитвах, като го виждах да ми се усмихва или да се смее с мен. Не можете да знаете какво изпитвах, като го гледах в очите… — Плачът я задави и сълзите започнаха да се стичат по бледите й страни. — Не искам парите му… Просто искам да мога да се вглеждам в очите му, да го виждам как се смее. — За неин ужас Александра не издържа, отпусна се на пода в краката на надменната старица и избухна в плач. — Просто искам да видя красивите му очи — проплака съкрушено.
Възрастната жена се поколеба, после се обърна и излезе от стаята, оставяйки Александра да изплаче мъката и нещастието си сама. След малко Рамзи влезе с поднос и сребърен сервиз за чай.
— Нейна светлост каза, че сте изтощена и желаете нещо освежително.
Александра, която седеше на пода, отпуснала глава на дивана, го погледна и внимателно избърса сълзите си.
— Моля те… отнеси това. Повдига ми се от храната.
Следвайки нарежданията на херцогинята, Рамзи постави нежелания поднос на масата, после се изпъна и за пръв път, откакто Александра се бе запознала с него, той я погледна несигурно и неспокойно.
— Не обичам да клюкарствам — поде след кратка пауза, — но камериерката на нейна светлост, Крадок, ме информира, че херцогинята не е хапнала нищо цели пет дни. Току-що й бе занесен поднос в трапезарията. Може би, ако предложите да й правите компания за обяд, може да я убедите да хапне малко.
— Тази жена няма нужда от храна — равнодушно рече Алекс и се изправи. — Тя не е като простосмъртните.
— Служа на херцогинята на Хоторн от четирийсет години. Загрижеността ми ме подведе да си помисля неправилно, че вероятно и вие се притеснявате за нея, тъй като сега сте част от семейството. Извинявам се за погрешното си заключение.
Поклони се вдървено и напусна салона, оставяйки младата жена смутена. Рамзи очевидно бе предан на херцогинята, а Алекс добре познаваше отношението на старата вдовица към прислугата. В Роузмийд старицата два пъти сурово бе укорила Александра, че клюкарства с прислугата, а тя само бе попитала Рамзи дали е женен и една прислужница дали има деца. От високото обществено положение на възрастната дама да говориш с прислугата означаваше да клюкарстваш, което на свой ред означаваше да се отнасяш към слугите като с равни. А това, Алекс помнеше презрителните думи на старицата, не бе приемливо. И въпреки всичко Рамзи очевидно й бе предан. Явно херцогинята не притежаваше само гордост и високомерие.
Това я наведе на друга мисъл. Алекс се вгледа в подноса объркано, чудейки се дали старата жена не бе накарала да й го пратят като предложение за мир. Преди минути тя се бе поинтересувала дали снаха й се храни или не. От друга страна, постъпката й можеше да се възприеме като напомняне към Александра да се вземе в ръце.
Алекс прехапа устни, припомняйки си думите на Рамзи. Пет дни… херцогинята не бе хапвала нищо пет дни. Тя самата също почти не бе хапвала, но бе млада и здрава. Трогна се още повече, когато си помисли, че ако старицата не може залък да сложи в уста, явно изчезването на внука й я бе сломило, без значение, че не го показваше.
Александра реши, че подносът за чай е предложение за мир.
През открехнатата врата на синия салон тя видя херцогинята да седи в кресло с висока облегалка. Жената гледаше втренчено в камината. Дори когато си почиваше, старицата беше страшна, но имаше нещо в лошия й нрав, което силно напомняше на Алекс за майка й по време на онези първи дни след смъртта на баща й, преди пристигането на другата му съпруга да превърне скръбта на госпожа Лорънс в омраза.
Тя пристъпи тихо в салона. Възрастната жена рязко извъртя глава и също толкова бързо отмести поглед, но Александра зърна сълзите й.