— Ваша светлост? — пророни меко Алекс, докато пристъпваше напред.
— Не съм ти позволила да ме притесняваш — сопна се вдовицата, но за пръв път Александра не се подлъга от острите думи.
Със същия успокоителен тон, с който бе говорила и на майка си, тя каза:
— Да, госпожо не сте.
— Махай се.
Алекс обаче продължи:
— Няма да ви досаждам дълго, но бих искала да ви се извиня за нещата, които ви наговорих преди малко. Беше непростимо от моя страна.
— Приемам извинението ти. А сега се махай. Пренебрегвайки студения поглед на херцогинята, младата жена продължи да пристъпва напред.
— Помислих си, тъй като и двете имаме нужда да се храним, че би било по-поносимо, ако се храним заедно. Бихме могли да… да си правим компания.
Старицата се разгневи, тъй като момичето пренебрегваше желанието й.
— Ако си търсиш компания, върви си вкъщи при майка си, каквото ти предложих да направиш преди малко.
— Не мога.
— И защо? — сопна се възрастната жена.
— Защото — прошепна Алекс — имам нужда да бъда с някого, който го обича.
Мъката се изписа на лицето на строгата дама, преди да успее да я прикрие под благородническото си високомерие.
Изпълнена с жал, но опитвайки се да не го покаже, Александра бързо седна в креслото срещу херцогинята и махна капака на един от подносите. Стомахът й се сви при вида на храната, но тя се усмихна.
— Желаете ли парче от това прекрасно пиле или предпочитате телешко?
Старицата се поколеба и присви очи.
— Внукът ми е жив! — заяви тя, предизвиквайки Алекс да й противоречи.
— Но, разбира се, че е жив — изрече пламенно младата жена. — Вярвам го с цялото си сърце.
— Предполагам, че мога да хапна малко пиле.
Хранеха се в пълно мълчание, нарушавано от време на време от пукането на огъня в камината.
Едва когато Алекс стана и пожела лека нощ, старата жена проговори и за пръв път се обърна към нея с името й.
— Александра… — прошепна дрезгаво. Тя се обърна.
— Да, госпожо?
— Ти… — старицата си пое болезнено лъх, — ти молиш ли се?
Очите на момичето се насълзиха. Гордата жена не я питаше дали е вярваща. Питаше дали се моли за внука и.
Преглъщайки с мъка, Алекс кимна.
— Много, много горещо — прошепна.
Следващите три дни двете прекараха в тихо бдение в синия салон. Говореха неестествено тихо — бяха като непознати, които нямат нищо общо, с изключение на неописуемия ужас, който ги свързваше.
На третия ден Алекс попита херцогинята дали е изпратила да повикат Антъни, лорд Таунсенд.
— Пратих му вест да се присъедини към нас, но той беше… — Рамзи прекъсна думите й. — Какво има Рамзи?
— Пристигна сър Джордж Бардбърн, ваша светлост.
Александра нетърпеливо скочи на крака, събаряйки бродерията, която херцогинята й бе подала. Но когато белокосият мъж пристъпи в стаята, един миг й бе достатъчен, за да се разтрепери от ужас. До нея възрастната жена очевидно си бе помислила същото, защото кръвта се отдръпна от лицето й. Вдовицата бавно се изправи, облягайки се тежко на бастуна, който използваше, откакто бяха пристигнали.
— Носиш ни новини, Джордж. Какви са?
— Следователите са установили, че мъж, отговарящ на описанието на Хоторн, е бил забелязан в кръчма на пристана в единайсет часа приблизително в нощта, когато херцогът е изчезнал. Срещу голям подкуп собственикът на кръчмата си спомнил също, че мъжът бил необичайно висок — към два метра — и бил облечен като джентълмен. Господинът купил няколко пури и си тръгнал. Кръчмата се намира точно срещу мястото, където бил закотвен „Попътни ветрове“ и сме сигурни, че мъжът е бил Хоторн.
Брадбърн направи пауза и нещастно попита:
— Дами, бихте ли седнали, за да чуете останалото?
Алекс сграбчи облегалката на креслото и поклати глава.
— Продължете — дрезгаво нареди херцогинята.
Двама моряци на борда на „Сокол“, закотвен близо до „Попътни ветрове“, видели висок, добре облечен джентълмен да напуска кръчмата, следван от двама мъже, които изглеждали от простолюдието. Двамата моряци от „Сокол“ вече били пийнали и не се загледали внимателно, но единият от тях смята, че е видял едни от бандитите да удря но главата високия джентълмен. Другият моряк не видял това, но забелязал как един от главорезите премята през рамо ранения, за когото морякът предположил, че е припаднал от препиване, и го отнася надолу по пристана.
— И не са сторили нищо, за да му помогнат? — проплака Александра.
— Нито един от тях не е бил в състояние да окаже помощ, нито са си помислили да се намесят в подобно нещо, което за съжаление не е рядко явление по доковете.