— Има още, нали? — подкани го старицата. Сър Джордж дълбоко си пое дъх и бавно издиша.
— Знаем, че комисиите за вербуване на моряци били активни онази нощ, и след допълнително разследване установихме, че една от тях е закупила мъж, чието описание съвпада с това на Хоторн. Смятайки, че е пиян, те са платили на бандитите и са го качили на борда на бойния кораб „Ланкастър“.
— Слава богу! — извика Александра радостно. Без да се замисли, тя сграбчи леденостудената ръка на херцогинята и я стисна силно. Следващите думи на Бардбърн обаче я запратиха в дълбините на ада.
— Преди четири дни — каза мрачно той — „Ланкастър“ влязъл в битка с френския кораб „Версай“. Друг от нашите кораби „Карлайл“, сериозно повреден след сблъсък с американците, се връщал към пристанището под прикритието на мъглата. Капитанът на „Карлайл“ наблюдавал битката през далекогледа си, тъй като не можел да помогне. Когато битката приключила, „Версай“ едва се държал над водата…
— А „Ланкастър“? — извика Александра. Сър Джордж прочисти гърлото си:
— Мой печален дълг е да ви уведомя, че „Ланкастър“ бил потопен, а целият екипаж загинал — включително и негова светлост, херцогът на Хоторн.
Светът се завъртя пред очите на Александра. Тя притисна ръка към устните си, за да не извика. Погледна към възрастната жена. Старицата се олюля, разрида се и Алекс я прегърна, люлеейки я леко, сякаш бе малко дете. Сетне дълго нашепва успокоителни думи, докато сълзите се стичаха по лицето й.
Гласът на сър Джордж долетя сякаш от километри разстояние. Той им съобщи, че е довел лекар със себе си. Алекс почти не разбра как някой нежно, но решително я отдели от херцогинята. После смътно си спомняше, че Рамзи я хвана за ръката и я отведе в спалнята й.
Тринадесета глава
Александра сънуваше, че стои насред огромен църковен двор, в който навсякъде сгърчат грозни надгробни камъни, всички с имената на баща й, на дядо й и на съпруга й.
Тя се събуди. Имаше чувството, че клепачите й са залепени. Когато най-сетне успя да отвори очи, й се прииска да не го бе правила. Усещаше главата си като оловна. Примигвайки, тя се извърна на другата страна и видя слаба жена в черна униформа. Непознатата дремеше в креслото край леглото й. Беше й познала, може би бе от персонала.
— Коя сте вие? — едва прошепна с пресипнал глас. Жената продължи да спи и да похърква тихо. Алекс повдигна глава и погледна масичката до леглото си. Там имаше шишенце, чаша и лъжица.
— Какво е това? — прошепна по-силно този път.
Изтощената камериерка рязко вдигна глава, видя, че господарката е будна, и скочи на крака.
— Лауданум, милейди. Докторът нареди да се нахраните в мига, в който се събудите. Ще ви приготвя закуска и ще ви я донеса.
Алекс притвори очи. Когато отново ги отвори, на масичката имаше поднос с храна, а слънцето се бе спуснало много ниско. Беше късен следобед. Чувстваше се дезориентирана и замаяна, но отпочинала.
Камериерката беше будна този път и се кокореше уплашено срещу нея.
— Мили боже, спяхте като мъртва!
Алекс любопитно изгледа жената и с мъка се надигна да седне в леглото. Камериерката сложи подноса със закуската, вестника и червената роза в скута й.
— Защо ми бяхте дали лауданум?
— Така нареди докторът.
Александра се намръщи объркано, сетне зададе въпроса, който задаваше всяка сутрин, откакто бе дошла в тази къща:
— Сър Джордж дойде ли…
Мъката я сграбчи, когато внезапно си припомни последното посещение на Бредбърн. Тръсна глава, опитвайки се да прогони спомените… „Мой дълг е да ви уведомя… всички са загинали… Бързо, извикайте лекар… властите са уведомени… Рамзи, отнеси я в покоите й…“
— Не! — изплака Александра и отвърна лице от камериерката. Вестникът обаче беше в скута й. Тя се взря в голямото черно заглавие на първа страница.
— Какво има, милейди? Какво пише?
Алекс мълчаливо четеше. Във вестника пишеше, че Джордан Адисън Матю Таунсенд, дванайсети херцог на Хоторн, е мъртъв.
Александра отпусна глава на възглавниците. Не разбираше нищо, мъката я разкъсваше.
— О, госпожице… ваша светлост, не исках да ви разстроя — занарежда прислужницата и закърши ръце. — Ще доведа доктора. Нейна светлост бе толкова зле, когато я настанихме в покоите й, че лекарят не смееше да я остави сама.
Последните думи на камериерката бавно проникнаха в съзнанието на Алекс.
— Ще ида да видя как е тя — рече.
— О, не, господарке. Вие също бяхте болна и това ще ви навреди. Казали на господин Рамзи, че нейна светлост не говори. Не можела. Не познавала никого, просто стояла ококорена…