— Моля, простете ми, ваша светлост.
— Тони — поправи я той и й подаде ръка. — Как е баба ми?
— Сега спи, но вече се съвзема.
— Рамзи ми довери, че ти си нейната подкрепа и утеха. Благодаря ти.
— Тя е много смела. Сама умее да се грижи за себе си.
— А ти? Ти как си? Изглеждаш ужасно.
— Никога не съм била голяма красавица, ваша светлост.
— Тони — настоя той отново.
— Тя не желае да остава в Лондон и да приема хилядите съболезнования на хората от обществото. Предпочита малка погребална служба, след която веднага да се оттегли в Роузмийд.
Антъни поклати глава, когато чу за имението на баба си.
— Не мисля, че трябва да се затваря там сама, а аз не мога да остана с нея повече от седмица. Хоторн — имението на Джордан — е огромно. Там има хиляди слуги и обитатели, които ще имат нужда от управител след случилото се. Съсредоточил съм се върху работите на братовчед си. Опитвам се да науча всичко за инвестициите му и за многобройните му имения. Бих предпочел баба ми да дойде с мен в Хоторн и да се настани там.
— Това ще е много по-добре за нея — съгласи се Алекс и го уведоми за собствените си планове да се прибере у дома. — Майка ми замина на пътешествие веднага след сватбата. Обеща да ми пише, така че ще съм ти благодарна, ако препращаш писмата й до дома. Аз също ще й пиша, за да я уведомя, че съпругът ми е… — Опита се да изрече думата, но не успя. Не можеше да повярва, че красивият и жизнен мъж вече го няма.
На следващата сутрин, намръщена, с Рамзи, херцогинята бавно влезе в жълтия салон. Рамзи не се отделяше от нея. Александра стоеше зад бюрото, а Антъни четеше вестник.
Щом зърна бледото момиче с хлътнали страни, което я бе спасило от океана на мъката, изражението на старицата се смекчи. Ала когато видя Хенри, който непрестанно гонеше собствената си опашка и се въртеше в кръг, физиономията й се промени.
— Мирно! — заповяда тя на палето.
Александра се стресна, Антъни подскочи, но Хенри само помаха с опашка и продължи заниманието си. Херцогинята се обърна към иконома:
— Рамзи, погрижи се това странно същество да отиде на дълга и изтощителна разходка.
— Да, ваша светлост. Веднага.
Възрастната жена се обърна към Александра:
— Антъни ме уведоми, че искаш да си отидеш у дома.
— Да, искам да тръгна утре след погребението.
— Няма да направиш нищо такова. Ще дойдеш с мен и Антъни в Хоторн.
Александра се боеше, че ще трябва да се върне у дома към предишния си живот, сякаш Джордан никога не е съществувал, ала никога не бе мислила да се премести в Хоторн.
— Защо?
— Защото ти си херцогинята на Хоторн сега. Мястото ти е при семейството на съпруга ти.
— Мястото ми е у дома.
— Глупости! — скастри я старицата и Алекс се усмихна, защото явно възрастната жена се връщаше към живота. — В деня, в който се омъжи за Хоук, дадох обещание на внука си, че ще те превърна в истинска дама, за да поемеш задълженията си в обществото и семейството. Въпреки че внукът ми вече не е сред нас, аз съм достатъчно лоялна и ще изпълня желанието му — рече тя, натъртвайки на думата „лоялна“.
Александра се поколеба, разкъсвана от желанието да изпълни дълга си, да бъде вярна на съпружеската си клетва и от копнежа да продължи собствения си живот сред близките си. От друга страна обаче, не бе сигурна, че ще успее да преживее мъката сама и че ще може да живее така, както когато дядо й и баща й бяха починали.
— Много сте мила да ми предлагате да живея с вас, мадам, но се боя, че не мога. Майка ми е далеч и аз нося отговорност за близките си.
— Какви отговорности?
— Пенроуз и Филбърт. Сега няма кой да се грижи за тях. Възнамерявах да помоля съпруга си да намери място за тях в дома си, по…
— Кои са Пенроуз и Филбърт?
— Пенроуз е икономът ни, а Филбърт — лакеят.
— Цял живот съм вярвала, че слугите са, за да се грижат за господарите, а не обратното. Както и да е — уважавам чувството ти за отговорност. Можеш да доведеш слугите си в имението Хоторн. Работната ръка никога не е излишна.
— Но те са старци! — прекъсна я Александра. — Те не могат да работят усилено, но са прекалено горди да си го признаят, освен това се налага да им се внушава, че са много полезни.
— Аз също вярвам като добра християнка, че е мой дълг да позволя на възрастните си слуги да работят, докогато искат и докато им е възможно. — Възрастната жена бе твърдо решена да превърне снаха си в дама и да изпълни обещанието към покойния си внук. Това не бе само обещание, бе цел. Никога обаче нямаше да си признае, че това смело момиче с буйни къдрици бе пленило сърцето й и че не искаше да се раздели с него.