Нежно докосна бюрото от палисандрово дърво и се надигна на пръсти, опитвайки се да се огледа в огромното огледало над него. Огледалото на Джордан. Беше огромно. Дори на пръсти успя да зърне само челото и очите си. „Колко беше висок!“ — помисли си тъжно.
От спалнята се влизаше в гардеробна, кабинет с високи до тавана библиотеки и още едно помещение, което я накара да ахне. То представляваше полукръгла стая със стени от череп мрамор със златисти жилки. В средата на стаята имаше нещо като дупка на пода.
— Какво, в името на Бога, е това място?
— Баня, господарке — отвърна лакеят и се поклони.
— Баня ли?
— Господин Джордан вярваше в модернизацията, ваша светлост.
— Предпочитам да ме наричаш просто госпожица Александра — меко рече тя. Човекът така се ужаси, че тя побърза да добави: — Тогава ме наричай лейди Александра. Познаваше ли добре съпруга ми?
— По-добре от който и да е друг от прислугата, с изключение на господин Смарт — главния коняр. — Усетил, че в лицето на лейди Александра има вярна публика, Гибънс бързо предложи да я разведе из имението. Обиколката продължи цели три часа и Алекс успя да види любимите детски скривалища на Джордан и да се запознае със Смарт, който й предложи да й разказва за господаря, когато пожелае.
Късно следобед Гибънс приключи с обиколката, като я заведе на едно място, което веднага й стана любимо. Беше голям коридор, в който висяха портрети в цял ръст на предишните носители на титлата херцог на Хоторн.
— Съпругът ми е бил най-красив от всички — заяви Александра, след като разгледа портретите.
— С господин Хигинс твърдим същото.
— Но портретът му не е тук.
— Веднъж чух господарят да казва, че има по-важни неща, които да върши от това да стои мирно и да изглежда важен. — Мъжът кимна към портретите на стената: — Това там е той като малко момче, а после и като шестнайсетгодишен младеж. Баща му настоя да позира за този портрет и господарят Джордан направо побесня.
Александра се усмихна. Тя наблюдаваше момчето на портрета — то бе с тъмна къдрава коса и гледаше сърдито, застанало до красива руса жена с прекрасни сиви очи. От другата страна на жената и момчето бе застанал мъж с мрачно и гордо изражение.
Последното място, на което Гибънс я отведе, бе малка стая на третия етаж, в която миришеше на застояло. Сякаш никой не бе влизал там от години. Три малки бюра бяха поставени едно до друго срещу много по-голямо и масивно писалище. Наблизо имаше и огромен глобус върху стойка.
— Това бе учебната стая. Господарят губеше повече време да измисли как да се измъкне, отколкото всъщност прекарваше тук. Въпреки това научи много. Имаше ум като бръснач.
Когато лакеят най-сетне я остави да си почине, Алекс отново се отби при портретите. Застана пред портрета на Джордан като младеж и мрачно промълви:
— Ще те накарам да се гордееш с мен, любов моя. Заклевам се.
Александра се посвети изцяло на тази клетва. Наизустяваше родословия и изчиташе на един дъх всички томове по етикеция и правила на поведението, които й носеше старата херцогиня. С отдадеността си бързо спечели одобрението на старицата. Само едно нещо смущаваше възрастната жена. Затова тя повика Антъни едва седмица след като бяха пристигнали в Хоторн.
— Александра се е сприятелила с Гибънс и Смарт — заяви тя на внука си. — Вече си е говорила с тях повече, отколкото аз съм общувала с двама им в продължение на четирийсет години.
Антъни само повдигна вежди и направо каза:
— Тя се отнася с прислугата като със семейство. Това стана ясно още като ни помоли да приберем иконома и лакея й. Безобидно е.
— Като се запознаеш с Филбърт и Пенроуз, няма да ти се сторят безобидни. Пристигнаха сутринта.
Антъни си припомни описанието на Алекс за слугите й като старци и каза:
— Те са…
— Глух и сляп! — прекъсна го баба му. — Икономът няма да чуе нищо, освен ако не изкрещиш в ухото му, а лакеят се блъска във вратите и в иконома! Въпреки обичта на Александра към тях ще се наложи да ги държим надалеч, когато имаме гости. — Тони изглеждаше развеселен, но не и разтревожен. Херцогинята още повече се ядоса: — Щом това ти се струва забавно, значи няма как да те убедя да престанеш да се дуелираш с Александра всяка сутрин. Знаеш, че това е напълно неприемливо занимание за една млада дама… Освен това за него се изисква тя да носи бричове!
Антъни отново не се съгласи с баба си:
— За мое добро и за доброто на Александра се надявам, че няма да й забраниш да тренира с мен. Безобидно е и на нея й харесва да се фехтува. Казва, че така си поддържа формата.