— Антъни, мислиш ли, че направих грешка, като не наех млада жена, която да обучи Александра как да дебютира в обществото? — попита нервно херцогинята и продължи да крачи разсеяно. Старицата приличаше на кралица в дългата си сатенена рокля.
Тони се извърна от огледалото, пред което без нужда непрестанно оправяше снежнобялата си вратовръзка. Усмихна се с обич на баба си.
— Вече е късно да се притесняваш за това.
— Но всъщност кой е по-подходящ от мен… кой би могъл да я научи на държание по-добре от мен? Аз съм образец за всички в обществото, нали?
— Така е — отвърна той и се въздържа да й напомни, че за Алекс може би е по-добре да не подражава на една седемдесетгодишна жена.
— Не мога да се справя — внезапно рече старицата и се отпусна в едно кресло. Изглеждаше ужасена.
Антъни се засмя на неочакваната проява на слабост и несигурност на баба си и тя го изгледа строго.
— След час-два няма да се смееш. Довечера ще се наложи да убедя висшето общество да приеме като своя една жена без потекло, без състояние, без семенни връзки… Ще бъде истинска катастрофа! Ще ми се подиграят и ще ме смятат за мошеничка.
Тони се приближи до дамата, която вече пето десетилетие плашеше каймака на обществото, както и цялото си семейство, с острия си език, проницателен поглед и безупречно поведение. За пръв път в живота си той си позволи да се наведе и да я целуне по челото.
— Никой няма да смее да излезе насреща ти и да се подиграе на снаха ти, въпреки че може и да се досетят за произхода й. Ще се справиш, без дори да ти мигне окото. Всяка друга жена би се предала, но не и ти, бабо. Ти си дама с огромно влияние и власт.
Старицата помисли върху думите на внука си и сетне царствено кимна.
— Напълно си прав, разбира се.
— Разбира се, и не трябва да се тревожиш, че Александра ще разкрие произхода си.
— На всичкото отгоре се притеснявам, че ще вземе да изтъква интелекта си. Не мога да разбера какво си е мислел дядо й, когато й е пълнил главата с тези книжни глупости. Разбираш ли ме, толкова много искам сезонът да е успешен за нея. Искам да й се възхищават и да си намери подходящ съпруг. Така ме е яд, че Галверстън е поискал ръката на момичето на Уевърли миналата седмица. Той е единственият маркиз ерген в Англия, което значи, че за Алекс ще остане граф или дори нещо по-малко.
— Ако на това се надяваш, бабо, ще се разочароваш горчиво. Александра не се интересува от светските удоволствия, които може да й предложи сезонът, тя дори не иска да й се възхищават.
— Не ставай глупав, вече месеци наред учи и се труди само за това.
— Но не е водена от причините, за които ти си мислиш. Тя е тука само защото ти я убеди, че е неин дълг да се представи блестящо като съпруга на Джордан. Единствената причина да работи толкова упорито тези месеци е да докаже, че е достойна за името на съпруга си. Тя няма намерение да се омъжва повторно. Снощи сподели това с мен. Убедена е, че Джордан я е обичал, и има намерението да се жертва в негова памет.
— Мили Боже! — потресено възкликна херцогинята. — Та тя е едва на деветнайсет! Разбира се, че трябва да се омъжи. Ти какво й каза?
— Нищо. Как да й обясня, че за да се впише в кръга от познати на Джордан, трябва да изучава изкуството на прелъстяването и съблазняването, вместо да чете дебели книги.
— Махни се, Тони, потискаш ме! Иди да видиш защо Александра се бави. Време е да тръгваме.
Във фоайето пред спалнята си Александра стоеше пред малкия портрет на Джордан, който бе открила, след като се преместиха в Лондон, и който бе помолила да закачат тук, за да може винаги да е пред очите й. На портрета съпругът й бе изобразен облегнат на едно дърво, свил крак в коляно, спокойно взиращ се в художника. Изражението му й напомняше на онова, което бе придобивал, когато се канеше да я целуне. В очите му грееха весели искрици, а усмивката озаряваше лицето му. Алекс протегна ръка и докосна устните му.
— Тази нощ е нашата нощ, любими. Няма да те посрамя!
Нещо помръдна, тя бързо отдръпна ръка от картината и зърна Антъни, който се приближаваше към нея. Без да откъсва очи от портрета, Алекс попита:
— Художникът, който е нарисувал платното, е много талантлив. Кой е той?
— Алисън Уитмор — рязко отвърна Тони. Изненадана от факта, че художникът е жена, Алекс понечи да каже нещо, ала се отказа и бавно се завъртя.
— Погледни ме, Антъни. Как мислиш, той щеше ли да се гордее с мен, ако можеше да ме види?
Тони потисна желанието си да й разкрие истината и да й каже, че лейди Алисън Уитмор бе нарисувала портрета, докато двамата с Джордан бяха любовници. Той погледна Алекс. Онова, което видя, спря дъха му.