— Напълно съм съгласен с думите на Хораций — „Амбицията е толкова неудържима страст, че колкото и далеч да стига човек, никога не е доволен…“ — рече Понсънби.
Раздразнена от немигащия му взор, без да съзнава, че лейди Мелъни се е обърнала и слуша тирадата с неверие и зле прикрит присмех, Александра едва пророни:
— Макиавели…
— Хораций — заяви лордът. — Може би сега разбирате защо… — За ужас на Алекс смехотворно облеченият мъж се опита да се прави на съблазнител и вдигна чаша към устните си, понечвайки да се облегне на мраморната колона. За беда обаче не успя. — Може би сега наистина ще разберете… А-а-а-а… — Сър Понсънби не успя да уцели колоната, загуби равновесие и се стовари право върху масичката с пунша, приземявайки се в краката на трима изумени гости.
Алекс не можа да сдържи смеха си. Притисна длани към устните си и се извърна. Когато се обърна, се озова лице в лице с графиня Камдън, която също бе притиснала ръце към устата си и се мъчеше да не се засмее с глас. Без да си продумат, двете жени изтичаха на терасата, където избухнаха в смях.
Когато най-сетне престана да се смее, Мелъни задъхано рече:
— Беше се пльоснал на земята и приличаше на огромен шарен папагал, паднал от дървото.
— На мен пък ми заприлича на каша от смлени плодове… не всъщност на плодов пунш.
— Горкият Понсънби — изкикоти се графинята, — изложи се точно когато се опитваше да припише на Хораций думите на Макиавели.
— Това бе отмъщението на Макиавели! — засмя се отново Алекс.
Двете дами отново избухнаха в смях, неспособни да се овладеят. Когато най-сетне се успокоиха, Мелъни любопитно попита:
— Как разбрахте, че той бърка Хораций и Макиавели?
— Чела съм произведенията и на двамата автори.
— Така ли? Аз също.
— Бях останала с впечатлението, че ако жена чете класиците, това я превръща в скучна сухарка.
— Обикновено е така, но в моя случай висшето общество избра да си затвори очите.
— Но защо?
Лейди Камдън се усмихна нежно и промълви:
— Защото съпругът ми ще унищожи всекиго, който се опита да твърди, че не съм истинска дама. — Внезапно младата жена се взря строго в Алекс и попита: — Свирите ли на някакъв инструмент? Защото ако свирите, предупреждавам ви, без значение дали сме приятелки или не, няма да дойда и да слушам изпълненията ви. Дори само като чуя Бах или Бетовен, бягам от стаята, а при вида на арфа направо ми прилошава.
Александра бе прекарала последната година в опити да се научи да свири на пиано, защото старата херцогиня я бе убедила, че е абсолютно задължително да умее да свири поне на един музикален инструмент. Сега не можеше да повярва на ушите си, че тази млада и уважавана графиня говори толкова открито и с такова неудоволствие за предпочитаните дамски занимания.
— Взимах уроци по пиано, но не свиря достатъчно добре, че да карам хората да ме слушат.
— Чудесно. Обичате ли да обикаляте магазините?
— Всъщност ми е доста скучно да го правя.
— Идеално. Пеете ли?
Александра, която с неохота си бе признала, че може да свири на пиано, сега отново призна истината:
— Боя се, че да.
— Никой не е идеален. Освен това цяла вечност чакам да се запозная с жена, която е чела Макиавели и Хораций, и няма да загубя приятелка като вас само защото можете да пеете. Освен ако не пеете наистина като славейче, така ли е?
Алекс се засмя. Знаеше, че наистина пее много добре. Мелъни се досети какъв е отговорът и с престорен ужас попита:
— Но поне не пеете често, нали?
— Не — отвърна Алекс, задавяйки се от смях, — и ако това ще ме издигне в очите ви, смело мога да заявя, че не понасям любезните безсъдържателни разговори и гледам да ги избягвам.
— В такъв случай — весело заяви Мелъни — отсега нататък ще сте наистина ценена приятелка. Близките ми ме наричат само Мелъни.
Александра се зарадва. Беше си намерила истински приятел. Сетне обаче настроението й отново се развали. Никой нямаше да я допусне в кръга на младата графиня. Вече се бе превърнала в нещо като отрова за висшето общество. Благородниците я бяха оценили като недостойна. Явно Мелъни Камдън дълго бе отсъствала от Лондон и не знаеше подробностите. Сърцето й се сви, когато си представи какви укорителни погледи ще трябва да изтърпи новата й приятелка, когато влязат заедно в балната зала.
— Теб как те наричат приятелите ти?
„Вече нямам приятели“ — натъжи се Алекс и се наведе да приглади полите на роклята си, опитвайки се да прогони сълзите, които пареха в очите й.