Александра скочи на крака и тръсна глава:
— Не е вярно. Не ти вярвам. Той никога не би…
— Напротив! И го е направил, по дяволите! Освен това е възнамерявал да те отведе в Девон и да те остави там, а сам е щял да се върне в Лондон при любовницата си. Той лично ми го каза! Джордан се ожени за теб само защото се чувстваше длъжен да го направи, но нямаше никакво намерение, нито пък желаеше, да те обича и почита като своя съпруга. Към теб изпитваше само съжаление.
Алекс рязко извърна глава, сякаш Тони я бе зашлевил.
— Съжалявал ме е? — извика сломено. Младата жена стисна полата си толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Изведнъж се сети за нещо, от което й прилоша. Джордан е мислел да постъпи с нея, както баща й бе постъпил с майка й — да се ожени за нея и да я изостави на някое далечно място, за да навестява нежеланата си съпруга само от време на време.
Тони понечи да я прегърне, но тя се отдръпна, все едно бе по-лош и от Джордан.
— Как можа! — избухна тя. Гласът й трепереше от гняв и болка. — Как можа да ми позволиш да го жаля така. Как можа да ми позволиш да се изложа пред всички! Защо ме остави да си мисля, че го е било грижа за мен?
— Тогава си мислехме, че е за твое добро — рече старата херцогиня, която тихо бе влязла в стаята.
Александра бе прекалено огорчена, за да мисли за старицата.
— Отивам си у дома! — едва промълви.
— Не! Няма да ти позволя! — сряза я Антъни. — Майка ти обикаля островите. Ще пътешества цяла година. Не можеш да живееш сама.
— Не ми е нужно разрешението ти, за да си отида. Нито пък ми е нужна финансова подкрепа. Според баба ти имам пари, завещани ми от Хоук! — горчиво довърши тя.
— На които аз съм настойник — напомни й Тони.
— Не ми трябва настойничеството ти. Живея сама от четиринайсетгодишна.
— Александра, изслушай ме. Знам, че си обидена и разочарована, но не можеш да бягаш от нас или от Лондон. Ако го направиш, случилото се ще те преследва цял живот. Ти не си обичала Джордан…
— О, така ли? — ядно го прекъсна Алекс. — Кажи ми тогава защо прекарах цяла година, мъчейки се да заслужа честта да се наричам негова съпруга?
— Ти обичаше един блян. Блян, който сама си създаде, защото си идеалистка и романтичка…
— И глупава, и невежа, и сляпа!
Едва когато остана сама в спалнята си, Алекс избухна в сълзи. Плачеше заради глупостта си, заради неопитността си, заради годината, която бе прекарала в учение само за да заслужи името на мъж, който не бе почтен човек. Плака, докато се отврати от себе си. Проливаше сълзи за мъж, който не я заслужаваше.
Принуди се да седне. Избърса очи, ала продължаваше да се терзае заради собствената си глупост. Спомни си как бе стояла пред него в градината в деня, преди да се оженят. „Ще ме целунеш ли?“ — беше попитала тогава, а когато той го бе направил, тя едва не припадна в прегръдките му. Беше му казала, че го обича.
Мери-Елън й бе казала, че джентълмените обичат да знаят, че са харесвани, и Алекс бе приела съвета й. „Мисля, че си точно като Давид на Микеланджело…“ — беше изрекла, след като я бе целунал.
Тя изплака на глас от срам. Спомените обаче не я напускаха. Мили Боже! Беше му подарила часовника на дядо си.
Беше му казала, че дядо й ще го хареса, защото е почтен, благороден човек. Да го хареса ли? Дядо и сигурно би изгонил този подъл тип от дома им!
В каретата отново бе позволила на Джордан да я целуне. Бе лежала върху него като някоя глупачка. Беше му позволила да прави интимни неща с тялото й, а когато бе приключил с нея, бе отишъл да прави същото с любовницата си. Същата нощ!
Вместо да простреля бандита онази нощ, трябваше да убие Джордан Таунсенд! Колко ли скучна му се бе струвала неопитността й. Сега вече не се учудваше, че той не бе желал да слуша наивните й признания в любов.
— Още колко? — прошепна Джордж в ухото на Джордан.
— Около час, после може да опитаме.
— Сигурен ли си, че ги чу да казват, че войските ви са на шейсетина километра южно оттук? Не ми се ще да вървим шейсет километра в грешната посока. Аз съм куц, а и ти си ранен в крака.
— Това е само драскотина — рече Джордан, говорейки за раната, която бе получил, докато предишния ден се биеше с тъмничаря.
Пещерата, в която се криеха, откакто бяха избягали, бе твърде тясна. Болката отново проряза крака му и Джордан престана да се движи. Отчаяно се вкопчи в спомена за Александра. Опита се да си представи как ли изглежда тя сега, но виждаше само едно момиче с искрящи зелени очи. То държеше кученце в ръце и го гледаше с цялата любов, на която бе способен човек. Затвори очи и се опита да си припомни лицето й. Болката в краката му утихна до неприятно туптене. И преди бе правил така, за да се съвземе. Този начин на съсредоточаване винаги бе работил безотказно.