— Разбира се — сухо рече Антъни. Александра мълчеше.
Херцогинята изгледа внука си заплашително и се обърна към Алекс:
— Досега никога не съм си го признавала, но съм много суеверна. Винаги съм вярвала, че нещата, които имат лошо начало, имат и лош край. А твоята женитба с Джордан… Е, това бе тъжно и безсмислено събитие. Хубава голяма църква ще промени това. Хората ще говорят само за сватбата. След три седмици ще е идеално време за провеждане на церемонията. — Без да изчака да чуе възраженията им, старицата затвори вратата зад себе си и остави двамата сами.
Алекс се вкопчи в облегалката на един стол, за да запази равновесие, и бавно вдигна поглед към Тони, който се усмихваше пред затворената врата.
— Тя е по-безмилостна, отколкото предполагах — промълви той с обич и раздразнение. — Единствено Хоук издържаше на погледа й. Моят баща и чичо ми се ужасяваха от нея. Същото бе и с дядо…
— Тони — прекъсна го тя нещастно и объркано, — какво толкова направих? Нямах представа, че петня името ни. Защо не ми каза, че харча прекалено много? — Искаше й се да потъне в земята от срам, внезапно осъзнала, че се е отдала на разгулен живот.
— Александра! — Тя се обърна и се вгледа в него. — Току-що бе подложена на най-умелото емоционално изнудване, което някога съм виждал. Баба ми е виртуоз в това отношение. Тя е в цветущо здраве, ти не ни създаваш каквито и да е финансови проблеми и определено не петниш името Таунсенд.
Александра не се успокои. Повечето от нещата, за които бе споменала старицата, й бяха хрумвали и я бяха тревожили. Повече от година вече живееше с тези хора, които я бяха приели като част от семейството си и се отнасяха с нея като с кралска особа. Отначало бе възпирала гласа на съвестта с мисълта, че херцогинята се нуждае от подкрепата й в месеците след смъртта на Джордан. Ала напоследък почти не се виждаше с възрастната жена. Най-често си помахваха, докато каретите им се разминаваха на улицата или разменяха по някоя дума, преди всяка да поеме ангажиментите си за деня.
— Обаче частта за Марбли е истина, нали? — нещастно попита тя.
— Да.
— Та той не е влюбен в мен като останалите. Умът ми не го побира защо е решил да ме отвлече така.
— Баба ми има интересна теория по въпроса. Става дума за малките момченца и играчките. Трябва да я попиташ някога.
— Не ми говори с гатанки. Просто ми кажи защо се случва всичко това!
Тони набързо й предаде разговора си с херцогинята.
— Проблемът е, че си прекалено желана. А това ще донесе много грижи и на теб самата, и на нас.
— Ама че глупост. Не може да е само това — засмя се тя.
— Кажи ми истината, наслаждаваш ли се на дебюта си този сезон?
— Всичко е такова, каквото ми го описа: вълнуващо, елегантно, луксозно…
Тони се засмя.
— Много неумела лъжкиня си!
— Знам — призна тя обезсърчено.
— Нека се придържаме към истината.
— Искаш да знаеш дали ми харесва сезонът ли? — Алекс се замисли сериозно. Като всички благородници и тя спеше до късно сутрин, закусваше в леглото, преобличаше се поне по пет пъти на ден според ангажиментите си. Всъщност никога през живота си не е била толкова заета. Ала един въпрос не й даваше мира… Какъв е смисълът?… Какъв е смисълът?… Неспособна да погледне Антъни в очите, тя отиде до прозореца и рече: — Всичко е много забавно и хубаво, но ми се струва, че понякога всички се трудят толкова усилено, за да се забавляват. Лондон ще ми липсва, когато го напусна, и знам, че ще ми се иска да се върна тук. Но нещо липсва. Искам да работя. Тук се чувствам безполезна, въпреки че никога не съм била така заета. Налудничаво ли ти се струва всичко това?
— Винаги си била много разумна, Александра.
Окуражена, тя се обърна към него и го погледна.
— Александър Поуп е казал, че забавлението е щастие за онези, които не могат да мислят. Не съм напълно съгласна с това твърдение, но ако забавлението стане единствената ми цел в живота, ми се струва, че… ами че за мен ще е незадоволително. Тони, ти никога ли не си се отегчавал от безкрайните забавления?