— Тази година не съм имал време за подобни занимания. Знаеш ли, преди завиждах на Джордан за всичко това — за именията му, за земите и за инвестициите. Сега, когато всичко ми принадлежи, бих го сравнил с тежка скъпоценна огърлица. Прекалено ценно е, за да бъде пренебрегнато, прекалено тежко е, за да бъде носено. Когато Джордан бе на двайсет, наследи титлата. Тогава богатството на семейството бе завидно, но не и огромно. Именно той успя да направи живота ни така разкошен и да увеличи авоарите ни десетократно. При това само за седем години. Той се нахвърляше върху работата като звяр, но винаги си оставяше време и за забавления. Аз обаче не успявам да върша и двете.
— Заради това пренебрегваш дамите, които ми досаждат непрестанно с въпроси къде ще бъдеш през деня?
Тони се изсмя.
— Не. Пренебрегвам ги по същата причина, поради която ти пренебрегваш своите ухажори. Поласкан съм, но не и заинтересуван.
— Нито една от тях ли не ти привлече вниманието през годините?
— Само една — призна той с усмивка.
— Коя?
— Дъщеря е на един граф.
— Какво се случи? Или е прекалено лично, за да ми разкажеш?
— Не, не е. Историята всъщност е доста обикновена. Тя ме харесваше и аз я харесвах. Поисках й ръката, но родителите й настояваха да изчака до края на сезона да не би да се появи по-добра партия от мен. Аз съм човек с отлично потекло и състояние, но без титла. Затова решихме да запазим в тайна чувствата си, докато не свърши сезонът.
— И?
— И тогава се появи човек с титла и богатство, който се заинтересува от нея. Придружи я на няколко бала и й се обади един-два пъти. Сали се влюби лудо в него.
— И тя се омъжи за него, а не за теб, нали? — съчувствено попита Алекс.
Тони се подсмихна и поклати глава.
— За този благородник Сали бе само безсмислено запълване на времето.
— Той… е бил Джордан, нали? — попита тя и усети как й прилошава.
— За мое щастие — не, не беше той.
— Във всеки случай на теб ти е по-добре без нея — заключи лоялно Александра. — Или е била прекалено алчна, или съвсем празноглава. — Внезапно тя закачливо се засмя и добави: — Сега, когато ти си най-видният херцог на Англия, сигурно си гризе ноктите от яд.
— Сигурно.
— Е, аз се надявам, че е така. Въпреки че е много грозно от моя страна.
— И от моя — засмя се на свой ред Тони. — Защото и аз се надявам на това.
Двамата постояха мълчаливи. Винаги се радваха на приятелството си в такива моменти. Сетне Антъни бавно пое дъх и каза:
— Това, което исках да ти кажа, е, че прекалено многото работа е също така затормозяваща, както и прекалените удоволствия.
— Прав си, разбира се. Не ми бе хрумвало.
— Ала сега има нещо, върху което ще трябва да се замислиш — меко промълви той.
— Какво?
— Трябва да помислиш дали онова, което липсва в живота ти, не е любовта.
Внезапният й смях го свари неподготвен.
— Мили Боже, трябва да се благодаря, че ми липсва. Вече съм се влюбвала, ваша светлост, и ни най-малко не ми хареса! Предпочитам да ме боли стомахът.
Тони осъзна, че тя говори откровено и напълно сериозно. Изпита гняв към покойния си братовчед.
— Ти само опита мъничко от това чувство.
— Достатъчно, че да установя, че не ми харесва.
— Следващия път може да ти хареса повече.
— Направо ми се гади, като си го помисля. Все едно съм яла… змиорки — засмя се отново Алекс.
Тони изруга:
— Дяволите да те вземат, Джордан! Ако беше жив, щях да те удуша със собствените си ръце.
— Не, ти не ме разбра! Исках да кажа, че дори когато мислех, че той също ме обича, се чувствах напрегната и уплашена. Все се притеснявах и за най-малките неща. Исках да го зарадвам и се измъчвах, докато се опитвах. Предполагам, че това ми е в кръвта. Жените от моето семейство винаги са се влюбвали в неподходящите мъже. И са ги обожавали, глезели са ги и са се опитвали всячески да им угаждат.
Тони изведнъж избухна в смях и импулсивно я придърпа в прегръдката си. Когато се успокои, той сведе поглед към нея и попита сериозно:
— Александра, какво искаш от живота?
Тя се вцепени, когато мъжът, когото бе приемала като по-голям брат, обхвана лицето й в длани. Едва промълви:
— Не знам.
— Кажи ми как се чувстваш сега, когато си една от най-желаните жени в Лондон?
— Празна. И безчувствена.
— Омъжи се за мен, Александра!
— Аз… аз не мога.
— Разбира се, че можеш. Ще те направя щастлива. Знам как да го направя, въпреки че ти самата не си наясно.
— Как? — попита боязливо тя и внимателно се вгледа в лицето му, сякаш го виждате за пръв път.