— Като ти дам онова, което аз самият желая — деца, дом, семейство, любим човек.
— Недей — изплака тя. — Не знаеш какво говориш, Тони. Не съм влюбена в теб и ти не си влюбен в мен.
— Но не обичаш и други, нали?
Тя поклати глава и той се усмихна.
— Ето, видя ли? Това само улеснява нещата. Аз също не съм влюбен. Вече познаваш най-добрите и най-хубавите мъже в обществото. Онези, които не си видяла, не са по-различни. Затова можеш да ми вярваш.
Когато тя продължи да се колебае, Тони леко я разтърси.
— Александра, престани да витаеш из облаците. Това е животът. Истинският живот. Няма да видиш нищо ново и вълнуващо, освен ако не създадеш семейство.
Семейство. Истинско семейство. Тя никога не бе имала здраво, сплотено и щастливо семейство.
Коя жена би могла да мечтае за повече от онова, което той й предлагаше? Тони я обичаше. А тя можеше да го направи щастлив. Мисълта сгря сърцето й. Можеше да посвети времето си на него и на усилието да го направи щастлив. Можеше да му роди деца.
Деца… Мисълта да има свое дете бе достатъчна мотивация за нея да се омъжи за този нежен и щедър мъж. От всички мъже, с които се бе запознала в Лондон. Тони бе единственият, който споделяше възгледите й за живота.
С нечовешко усилие Джордан помогна на приятеля си да се изправи и го понесе към потока. Погледна към слънцето, опитвайки се да прецени кое време е. Това бе важно. Реши, че е около пет следобед.
Беше видял как английски войници тихомълком се придвижват през гората. Англичани… Свобода…
С малко повече късмет след три-четири седмици щеше да си бъде у дома.
Деветнадесета глава
Всички се усмихваха широко, дока го Александра слизаше по стълбите. Младата жена бе облечена в прелестна сатенена рокля с цвят на синкав скреж, украсена е перли, диаманти и сини цирконии около деколтето и по ръкавите.
Пенроуз й отвори вратата, както бе правил хиляди пъти, ала този път тя се отправяше към църквата, в която щеше да се омъжи за Тони. Милият старец се усмихна и ниско се поклони.
Филбърт се просълзи, когато господарката му го прегърна.
— Късмет.
Старият иконом и късогледият лакей заедно с чичо Монти бяха единственото й семейство сега. Майка й бе продала дома им в Моршам и бе предприела дълго пътуване, затова не можеше да присъства на сватбата. Мери-Елън и съпругът й очакваха първото им дете да се роди всеки миг, затова също не можеха да дойдат в Лондон. Поне чичо Монти бе тук, за да я придружи до олтара. И въпреки че Мелъни наскоро бе открила, че е бременна, тя се бе съгласила да стане кума.
— Готова ли си, скъпа? — попита чичо Монти и й подаде ръка.
— Внимавайте да не настъпите шлейфа на Александра — скастри го старата херцогиня и критично огледа възрастния мъж. През последните три дни тя бе посвещавала сър Монтакю в тайните на добрите обноски и на трезвеността. Внезапно присви очи и подозрително понита: — Сър Монтакю, — рече и се вгледа в румените му страни, — да не сте се почерпили тази сутрин?
— Разбира се, че не! — изпухтя той недоволно, въпреки че цяла сутрин се бе наливал с мадейра.
— Няма значение. Просто не забравяйте онова, което ви казах. След като отведете Александра до олтара, трябва да се върнете при нас. Ще седнете до мен и ще изчакате аз да се изправя. Ясно ли е? Ще ви направя знак, когато дойде моментът да се изправим. Всички останали ще седят, докато ние не направим това. Ясно?
— Не съм идиот, мадам. Аз съм рицар.
— И ще бъдете мъртъв и обезчестен рицар, ако сбъркате. Няма да позволя подобно непочтително държание като миналата неделя. — Поучителната тирада продължи по целия път до каретата. — Направо не можах да повярвам, когато заспахте и захъркахте по средата на службата и привлякохте вниманието на всички.
Чичо Монти се настани в каретата и страдалчески погледна племенницата си, сякаш й казваше: „Не знам как си успяла да се разбереш с тази дърта харпия, мило момиче…“
Александра се усмихна. Тя знаеше не по-зле от него, че руменината по бузите му е предизвикана от цяла гарафа мадейра.
— Защо се бавим? — ядосано попита Джордан, докато каретата му се движеше непростимо бавно към дома му на Брук Стрийт.
— Не знам, ваша светлост. Струва ми се, че в близката църква ще има някакво събитие.
Джордан отново погледна към слънцето, опитвайки се да разбере колко е часът. Повече от година не се бе радвал на лукса да има часовник. Досега бе приемал всичко, което има, като даденост. След дългите месеци, прекарани в плен и мъчения, се съмняваше, че ще гледа по същия начин на живота като преди. Любимият лондонски пейзаж и познатите градски звуци, които така го бяха зарадвали преди час, изведнъж престанаха да му правят впечатление. Замисли се за шока, който появата му щеше да предизвика у всички, които го обичаха.