Алекс щеше да възрази на твърдението, че Джордан е ядосан заради сватбата й с Тони, но все още бе прекалено разтърсена от шока.
— Остави ме сама да му кажа, че искам развод, Тони. За доброто на семейството той трябва да разбере, че това е изцяло мое решение и че го няма нищо общо е теб.
Разколебан, разтревожен и странно развеселен, той се наведе към нея, хвана я за раменете и смеейки се, лекичко я разтърси.
— Алекс, чуй ме. Знам, че си шокирана, и съм сигурен, че не трябва да се озовеш в прегръдките му още днес, но да се разведеш с него — това е прекалено сурово отмъщение!
— Но той не може да възрази — отвърна Александра, — въобще не го е било грижа за мен.
Тони поклати глава, а на устните му се появи усмивката, която се бе опитвал да прикрие.
— Ти наистина не разбираш мъжката гордост и освен това не познаваш Джордан, ако си мислиш, че ще те пусне да си отидеш току така. Той… Изведнъж очите му светнаха и той се облегна назад. — Джордан — обяви със смях — мразеше да дели е друг играчките си и никога не е отминавал предизвикателство!
Чичо Монти поглеждаше ту единия, ту другия, после бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади едно шишенце.
— Подобни обстоятелства — заяви и отпи една глътка — изискват тонизиращо питие.
Нямаше време за повече разговори, защото точно в този момент каретата спря пред къщата.
Избягвайки да поглежда към Джордан, който вече помагаше на баба си да слезе от каретата, Александра положи ръката си в тази на Тони и слезе. Но в момента, в който тръгнаха по стълбите и Джордан ги последва, гневът, който досега я пазеше, премина. Съпругът й бе истински и бе тук, Александра се разтрепери. Това не бе сън или кошмар, който всеки момент щеше да свърши.
Отидоха в дневната. Младата жена осъзнаваше, че бъдещето й зависи от Джордан, освен това се притесняваше, че двамата с Тони ще си обявят дуел. Търсейки си подходящо място, тя реши да не сяда на дивана и се настани в едно от креслата пред камината. След което отчаяно се опита да се успокои. Старата херцогиня реши да се настани на креслото до нея.
Тони нямаше избор и трябваше да седне на дивана. До него се отпусна чичо Монти, който бе влязъл в стаята с надеждата да пийне нещо и обзет от силно желание да даде морална подкрепа на Александра. Джордан застана до камината, обърна се и изгледа всички хладно.
Докато възрастната жена разказваше накратко премеждията на Джордан през последните петнайсет месеца, в дневната влезе Филбърт с грейнало в усмивка лице. Носеше поднос с чаши и бутилка шампанско. Без да си дава сметка за тягостната атмосфера, верният прислужник занесе подноса до Александра и наля пет чаши. Веднага щом старата херцогиня свърши разказа си, лакеят подаде първата чаша на Алекс и й каза:
— Нека винаги да сте толкова щастлива, колкото сте сега, госпожо Алекс.
Александра се задави — беше обзета от ужас, докато Филбърт се връщаше да напълни и другите чаши и ги поднасяше на останалите.
Минутите отлитаха една след друга, но никой, дори и чичо Монти, не посмяваше да отпие от шампанското, подготвено за несъстоялата се сватба… Никой освен Джордан.
Той завъртя чашата си, разглеждайки искрящите мехурчета, и отпи. Сетне се обърна язвително към Тони:
— Добре е да знаем — хладно отбеляза, — че не си позволил на мъката за моята кончина да ти попречи да се наслаждаваш на най-прекрасните ми вина.
Старицата подскочи. Александра се вцепени, но Тони прие хапливата забележка с усмивка.
— Можеш да бъдеш сигурен, че вдигахме тост за теб, всеки път щом отваряхме нова бутилка, Хоук.
Алекс крадешком хвърли загрижен поглед към високия и мрачен мъж, изправен пред камината, чудейки се що за човек е. На пръв поглед не показваше гнева си към Тони, който си бе „присвоил“ титлата му, парите му, именията му, а сега и съпругата му — а се разстройваше, че е пил от виното му.
Следващите думи на Джордан веднага разсеяха заблуждението, че той не се притеснява за именията си.
— Как се справяше с имението Хоторн по време на моето отсъствие? — попита той и в последвалия час изстрелваше въпроси към Тони, разпитвайки го подробно за състоянието на всяко едно от всичките си единайсет имения, за безбройните бизнес сделки, за личните си авоари и дори за здравето на някои от адвокатите си.
С всяка следваща дума Александра се плашеше и се напрягаше все повече и повече. Едва се осмеляваше да погледне съпруга си. С тесни бричове, които подчертаваха мускулестата му фигура, и бяла риза, разкопчана на врата, Джордан Таунсенд изглеждаше напълно спокоен. От него сякаш се излъчваше свръхчовешка сила, която за момента бе усмирена, но набираше инерция и чакаше да бъде насочена към Александра. Младата херцогиня не си спомняше тази… тази груба мъжественост, нито пък успяваше да си припомни дали е бил толкова едър. Бе прекалено слаб, но заради загара, който бе придобил след бягството си от кораба, изглеждаше в доста по-добро здраве от бледите джентълмени от висшето общество. Той се издигаше като страшен призрак, опасен и злонамерен гигант, който изведнъж се бе вмъкнал в живота й отново и можеше да помрачи и малкото щастие в него. Алекс не съжаляваше, че той е жив, но си мислеше, че щеше да е по-добре, ако никога не го бе срещала.