— Не ме интересува какво мислят хората — прекъсна го грубо той, но и двамата знаеха, че в този случай това не е така. Херцогът на Хоторн все повече и повече се ядосваше от мисълта, че съпругата му може да го превърне в посмешище.
— Може би наистина е прекалено темпераментна — рече лорд Камдън. — Мелъни я познава добре и много я обича. — Стана да си върви и добави: — Ако имаш настроение, ела утре в „Уайтис“. Ще почерпя всички, нали ще ставам баща.
— Ще бъда там — отвърна Джордан.
Когато Камдън си тръгна, се втренчи в картината над камината и се зачуди колко ли мъже е приемала в леглото си Александра. Докато бяха сами в салона, бе разбрал, че Александра е така обезсърчена, както бе и той. Преди време красивите й очи излъчваха топлина и нежност, когато тя отправяше взор към него. Сега съпругата му го гледаше хладно и враждебно.
Изгаряща ярост го връхлетя, когато осъзна защо го бе посрещнала така студено. Защото съжаляваше, че не е мъртъв. Ведрото, любвеобилно момиче, за което се бе оженил, сега бе сърдито, защото той е жив! Чаровната девойка, която стана негова съпруга, се бе превърнала в студена, пресметлива, красива… негодница.
Няколко минути обмисля мисълта за развод, ала после отхвърли идеята. Мъжете от семейство Таунсенд явно бяха прокълнати да имат кратък живот и дори и Александра да бе лишена от морал, както му се струваше в момента, тя все пак можеше да роди и да отгледа децата му. Той трябваше само да се погрижи децата да са негови.
Джордан се облегна в креслото и въздъхна дълбоко, опитвайки се да се успокои. Когато най-сетне успя, изведнъж му хрумна, че осъжда Александра и решава бъдещето й, повлиян от хорските клюки. Той й дължеше живота си. Дължеше й правото да се защити.
Реши, че на сутринта ще говори с нея и ще я попита за всичко онова, което бе чул от Роди. Александра имаше правото да се изкаже, а и не бе достатъчно глупава, че да го лъже. Но ако се окажеше, че наистина му е изневерявала и че е кроила планове без него, тогава щеше да я накаже строго.
Щеше да я научи да се държи като добра и вярна съпруга.
Двадесет и първа глава
Забързани стъпки събудиха Александра. В коридора пред спалнята й се чуваха стъпки, топуркане и приглушени радостни гласове. Явно слугите се заемаха с ежедневните си задължения. Алекс погледна часовника. Още нямаше девет часът, объркано осъзна тя. Беше прекалено рано персоналът да се качва на нейния етаж. По време на сезона благородниците често оставаха будни до зори и спяха до пладне на следния ден.
Без съмнение всички бързаха да се приготвят за завръщането на господаря си.
Без да повика камериерката си, Алекс стана и започна да се приготвя, заслушана в необичайния шум.
Облечена в красива дневна рокля с цвят на лавандула, тя излезе от покоите си и за малко да се сблъска с четирима лакеи, които бързаха към господарската спалня, натоварени с кутии с имената на най-известните шивачи и обущари в Лондон.
Чуваше се почти непрестанно почукване на външната врата. После някой отваряше и затваряше. Вълнението бе много по-силно и осезаемо от предишния ден. Явно непрестанно пристигаха гости, които искаха да се видят с Хоук. И преди в къщата бяха идвали много посетители, които навестяваха старата херцогиня, ала никога не бяха пристигали на цели тълпи и никога не се явяваха в такъв ранен час.
Любопитна да види какво става, Александра застана на стълбището и се загледа в Хигинс, който тъкмо отваряше вратата, за да въведе трима мъже, които тя познаваше само бегло. Още двама посетители чакаха учтиво да бъдат настанени в някой от салоните. Навсякъде се щураха слуги, облечени в изрядни униформи. Всички работеха усилено и радостно възбудени.
Докато икономът въвеждаше последния гост в библиотеката, Алекс спря минаващата камериерка, която бързаше по коридора, натоварена с купчини чисто спално бельо.
— Луси…
Момичето припряно направи реверанс.
— Да, милейди?
— Защо целият персонал е на крак толкова рано сутринта?
Луси се изпъчи и гордо съобщи:
— Защото херцогът на Хоторн най-сетне се завърна.
Александра сграбчи парапета и удивено се извърна към фоайето.
— Той е тук?
— Да, милейди.
В този миг зърна Джордан, който излизаше от един от салоните. Съпругът й носеше небрежно разкопчана снежнобяла риза и тъмносини панталони. С него бе самият принц. Мъжът бе облечен в шарени коприни и кадифе.
— За нас бе истинско нещастие, когато изчезна, Хоук! — заговори надуто той. — Нареждаме ти да се грижиш по-добре за себе си в бъдеще. Семейството ти изстрада достатъчно. Очакваме да вземеш предпазни мерки и да осигуриш наследници за титлата си.