Изплувайки бавно от океана от желания, Алекс се вгледа в омагьосващите му очи, смаяно наблюдавайки как цветът и изражението им се мени от замъглени от страст към загадъчното светлосиво. После бавно се върна към реалността. Ръката й все още бе около врата му и тя най-сетне осъзна, че под пръстите й кожата му е много гореща. „Да ме подпалиш от страст“ — й бе казал Джордан…
Гордост и задоволство се разляха по тялото й, а когато осъзна, че бе направила точно това, неусетно предизвикателно се усмихна. Херцогът присви очи при вида на тази самодоволна усмивка, а после се вгледа в блестящите й очи. Изражението му стана сурово, той отпусна ръце и се отдръпна от нея.
— Моите поздравления — рязко изрече и Александра удивено го изгледа. — Доста неща си научила за изминалата година.
Преди година, спомни си тя, той я бе смятал за жалко неудобство. Усмихна се весело и каза:
— Преди година ме смятахте за изключително наивна. Сега се оплаквате, че вече не съм. На вас не може да ви се угоди.
Огорчи се, когато той не отрече, че я бе смятал за наивна.
— Въпросът за угаждането можем да го обсъдим довечера в леглото, след като се върна от „Уайтис“. А междувременно — продължи той — искам да проумееш няколко неща. Първо, за анулиране на брака и дума не може да става. Второ, повече няма да се дуелираш или да се разхождаш с тези панталони, вече няма да има никакви състезания в парка, нито ще излизаш в обществото с друг мъж освен с мен. Ясен ли съм? Няма да излизаш сред хората с друг мъж освен с мен.
— Ти за какъв се мислиш?! — възмутено извика Александра. Той не се бе променил. Все още искаше да я заключи някъде и да не я показва пред хората. И със сигурност все още искаше да я запрати в Девон.
— Аз знам кой съм, Александра — сопна й се той. — Обаче вече не знам коя си ти. Вече не.
— Сигурна съм в това — отговори му тя, но се сдържа и не му каза, че възнамерявала му се противопостави. — Мислеше си, че си се оженил за отстъпчива и любвеобилна жена, която с най-голямо удоволствие ще удовлетворява и най-малките ти нужди, нали?
— Нещо такова — призна той.
— Е, да, но не получи каквото искаше.
— Ще го получа.
Александра тръсна глава и се завъртя, отказвайки да му направи реверанс.
— Грешите, ваша светлост — каза и се запъти към вратата.
— Името ми — уведоми я — е Джордан.
Тя спря по средата на пътя и изненадано повдигна вежди.
— Наясно съм, ваша светлост.
От тези думи му стана ясно, че тя не желае да го нарича с малкото му име. Александра се обърна и продължи към вратата, усещайки погледа му. Молеше се горещо коленете й да не я предадат.
Едва когато стигна до вратата, той изрече:
— Александра!
Тя не успя да се овладее и подскочи.
— Да? — отвърна.
— Помисли си добре, преди да решиш да не се подчиниш на заповедите ми. Ще съжаляваш, повярвай ми.
Въпреки ледената тръпка, която гласът му предизвика, тя повдигна брадичка и попита:
— Това ли е всичко?
— Да. Като излезеш, кажи на Хигинс да дойде.
Споменаването на иконома напомни на младата жена за положението на нейния слуга и тя рязко се обърна, готова да нанесе последния удар.
— Следващия път, когато решиш да ми върнеш удара заради някаква въображаема обида, която съм ти нанесла, бъди така добър да не намесваш моите прислужници. Тези двама мили възрастни мъже, които си изпратил в кухнята тази сутрин, са най-близкото до баща, което съм имала. Пенроуз ме научи да ловя риба и да плувам. Филбърт ми направи куклена къща, а после ми построи сал и ме научи как да го управлявам. Няма да ти позволя да ги малтретираш или унижаваш…
— Кажи на Хигинс — прекъсна я хладно — да ги сложи да работят, където ти искаш… само не във фоайето.
Когато вратата се затвори зад нея, Джордан седна в креслото си и се намръщи. Бе свършил това, което си бе възложил, тоест да я накара да проумее правилата, които от днес нататък трябваше да спазва, и бе сигурен, че тя щеше да ги спазва. Мисълта да му се противопоставя жена, особено жена, която преди го бе поставяла на пиедестал, бе абсурдна. Още повече, че неконтролируемото желание на тялото му преди няколко минути го бе изумило, лишило го бе от сили и въобще не му бе харесало — нищо, че си даде сметка, че целогодишното въздържание бе част от проблема.
Александра никога нямаше да бъде отстъпчивата жена от мечтите му, осъзна той, но огненият й темперамент щеше да компенсира това. Тя никога нямаше да го отегчи и освен това не бе лъжкиня или страхливка. Преди малко открито му бе представила списък на любовниците му и честно си бе признала за поведението си през последните две години. Освен това го бе разгневила, разсмяла и възбудила. Не, с нея нямаше да скучае.