Той взе писалката от бюрото си, завъртя я, а на устните му се появи усмивка. Боже, тя бе прекрасна с тези изпълнени с плам синьо-зелени очи и с алабастровите си страни, порозовели от гняв.
Докато се държеше както подобава, той бе готов да й позволи да се наслаждава на привилегиите, които й се полагаха като херцогиня на Хоторн. Стига да се държеше прилично…
Хигинс се появи на прага, следван от Джон Камдън.
— Както виждам — каза Джон усмихнато, — бележиш голям напредък в отношенията със съпругата си?
— Тя ще се държи прилично — отговори Джордан самоуверено.
— В такъв случай сигурно тази вечер ще си в настроение да се присъединиш към нас в „Уайтис“?
— Разбира се — съгласи се херцогът и двамата започнаха да обсъждат общия си бизнес с една миньорска компания.
Двадесет и втора глава
От кабинета на Джордан Александра се насочи направо към фоайето, където каза на иконома, че Пенроуз и Филбърт вече не трябва да работят само в кухните, после помоли Хигинс да изпрати и двамата в дневната и се отправи по коридора.
Обикновено дневната със слънчево-жълтите си мебели и с изгледа си към градината я успокояваше, но сега, щом влезе и затвори вратата след себе си, престана да се усмихва. Останала без сили, Алекс бавно се приближи до прозореца. Чувстваше се така, сякаш бе водила битка с гиганти и бе загубила.
Срам и ужас я обзеха и тя закри лицето си с ръце, осъзнавайки горчивата истина — физически не можеше да устои на Джордан. Можеше да понесе гнева, но не и усмивката, не и целувките му. Сладките му и властни ласки бяха опустошили тялото, душата и сърцето й. Въпреки опита, който бе придобила през последните няколко месеца, въпреки всичко, което бе научила за съпруга си, Джордан Таунсенд все още можеше да запали пожара на желанието у нея, както бе направил и когато тя бе младо и неопитно седемнайсетгодишно момиче.
След всичкото това време усмивката му все още можеше да я разтопи, а целувките му — да я накарат да пламне от страст и да се предаде изцяло на властта му. Александра въздъхна унило и опря чело в гладкото стъкло на прозореца. От момента, в който бяха напуснали църквата вчера, бе напълно убедена, че не изпитва нищо към него. А само една негова усмивка, едно докосване, една целувка я бяха сломили.
— Мили Боже! — възкликна тя на глас, каква беше магията, с която този мъж влияеше така на жените и на нея. Тя нямаше илюзии, че той би могъл да изпитва някакви чувства към нея…
Какво в този мъж я караше да почувства, че е постигнала нещо чудно, когато го разсмиваше или го караше да се усмихва. И защо все още наивно вярваше, че ако се старае, някой ден ще го накара да изпитва нещо към нея, че ще го укроти, че ще стопи студения цинизъм в погледа му? Без съмнение той влияеше по същия начин на всички жени. Сигурно точно затова дори изискани и опитни кокетки правеха невъзможното, за да го впечатлят. Те обаче не бяха изложени на същата опасност като нея, защото не бяха негови съпруги. И тази нощ за жена си херцогът имаше нещо повече наум от целувките.
„Въпросът за угаждането можем да го обсъдим довечера в леглото.“
Довечера в леглото… в леглото… В съзнанието й предателски изникнаха мъчителни спомени за нощта в хана и Алекс тръсна глава. Не можеше и нямаше да му позволи да я вкара в леглото си тази вечер или която и да е друга вечер. Как смееше да се връща отново в живота й и да иска да влиза в спалнята й, без дори да се опита да я ухажва, както вече знаеше, че е прието да прави един джентълмен. Джордан никога не си бе давал труд да я ухажва, помисли си младата жена ядно.
Доколкото зависеше от нея, тази вечер той можеше да отнесе любовното си настроение в едно от дузината легла тук в Лондон, на една от дузината си любовници, които според клюките винаги бяха готови да приемат неговите милувки. Без съмнение снощи бе направил точно това. Вероятно бе отишъл при любовницата си. Тази вечер със сигурност щеше да направи същото, преди да се върне в нейното легло.
Мисълта толкова я разгневи, че направо й прилоша. Тя огледа стаята, сякаш търсеше начин да избяга. За собственото си добро трябваше да се махне оттук. От него. Не искаше още веднъж да се изправи пред емоционално унищожение. Търсеше само спокойствие. Мир и спокойствие до края на живота си.