Когато Роди си тръгна. Александра се засмя и погледна нагоре.
— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! — извика тя на Господ, на съдбата и на украсения таван. Роди бе решението на първата част от проблема й, а сега бе намерила и решение и на втората. Джордан Таунсенд, както бе забелязала през последните два дни, изискваше безпрекословно подчинение от всеки около себе си, включително от съпругата си. Той не понасяше да му се противопоставя друг… мъж, жена или прислужник.
Александра реши, че противопоставянето е ключът към свободата й. Нямаше да му се подчинява. Щеше да наруши спокойствието му, да се присмее над тиранията му и най-важното, да му покаже най-лесното разрешение, а именно, че без нея щеше да му бъде много по-добре.
— На негово височество — обади се Филбърт — няма да му хареса, че ще залагате срещу него и че ще излизате тази вечер. — Леко притеснен и намръщен, добави: — Подслушвах и го чух, когато каза, че не трябва да го правите.
Александра се засмя и прегърна загрижения старец.
— Той няма да узнае за залога. А ако не му харесва, че излизам, предполагам, че може да ме изпрати обратно… Отправяйки се към вратата, тя добави ликуващо: — Обратно в Моршам! Или пък да се съгласи на развод!
Тананикайки си весело, младата херцогиня премина тържествено през фоайето и се изкачи по стълбите. След два месеца, когато щеше да прибере печалбата си, щеше просто да остави Джордан Таунсенд и да си тръгне като богата жена. Още по-голямо задоволство й доставяше фактът, че щеше да изкара парите благодарение на собствената си съобразителност и че Джордан никога нямаше да разбере откъде са се взели те. На прага на кабинета си, докато се канеше да изпрати гостите си, херцогът спря, обърна се и се загледа в съпругата си, докато тя се изкачваше по стълбите с лека усмивка на лице. Алекс, осъзна той, имаше много хубав глас. Прекрасен глас. А бедрата й се полюшваха съблазнително. Изключително съблазнително.
Александра застана пред тоалетката си и погледна часовника над камината. Преди час и половина Джордан бе влязъл в спалнята, която бе до нейната, и тя бе чула как казва на камериера си, че тази вечер ще бъде в „Уайтис“. А преди двайсет и пет минути бе излязъл.
„Уайтис“ бе близо до къщата на Линдуърди и за да не рискува да срещне Джордан, младата херцогиня реши да изчака достатъчно, преди да потегли.
Със сигурност вече трябваше да е пристигнал, реши тя и се обърна към камериерката, която старата херцогиня бе наела за нея.
— Как изглеждам. Мари? — попита весело, макар да знаеше, че никога не е изглеждала по-добре.
— Ще ги зашеметите, ваша светлост — отвърна камериерката.
— Точно от това се притеснявам — усмихна се Александра, хвърляйки поглед към прекрасната шифонена рокля с цвят на нежно-жълт нарцис.
Носеше подходящи ръкавици. На шията и ушите й проблясваха диаманти.
Семплата прическа подчертаваше чертите на лицето й, придаваше й по-изискан вид.
Когато взе малката си, украсена с мъниста чантичка, Александра рече весело:
— Не ме чакай. Мари. Ще прекарам нощта в дома на приятел. — Това не бе точно така, но тя нямаше никакво намерение да позволи на Джордан Таунсенд да я люби пак.
„Уайтис“, най-престижният мъжки частен клуб в Англия, изглеждаше точно така, както когато Джордан го бе посетил за последен път преди повече от година. Но все пак от момента, в който влезе, усети, че тази вечер има нещо различно.
Беше различно, но и същото. Около ниските масички все още бяха подредени кресла, така че господата да се облягат удобно назад, докато губят или печелят състояния на карти. Голямата книга, където се записваха залозите — тя бе толкова свята за комарджиите, колкото Библията за вярващите — все още стоеше на обичайното си място. Само че тази вечер около нея се бе събрала доста по-голяма тълпа и докато минаваше край посетителите, Джордан кимна.
— Хоторн! — възкликна възторжено някой — прекалено възторжено, а мъжете, навели се над книгата, се изправиха и бързо тръгнаха към него.
— Чудесно е, че се върна, Хоук — каза лорд Хърли, разтърсвайки ръката на Джордан.
— Радвам се да те видя — продължи някой друг, докато приятелите и познатите му го притиснаха във въодушевлението си да го поздравят. Даже прекалено въодушевени, помисли си херцогът.
— Пийни нещо, Джордан — мрачно изрече Джон Камдън, взе чаша с мадейра и я пъхна в ръката на приятеля си.