Те това бе причината в онази майска утрин Аш да се намира на улица Аръндел до площад Лестър.
Беше висок, добре сложен младеж със спортна фигура, ясни очи и волева брадичка. В момента, в който затвори входната врата, бе облечен с пуловер, лек вълнен панталон и спортни обувки с каучукови подметки. В едната му ръка имаше чифт гимнастически бухалки, а в другата — въженце за скачане.
След като вдиша и издиша утринния въздух по сериозния начин, в който посветеният наблюдател би разпознал научното дълбоко дишане, тъй модно в наши дни, той остави бухалките на земята, улови въженцето с две ръце и се зае да скача.
Като се вземе предвид фактът, че Лондон, подобно на всеки голям град, питае непреодолима неприязън към всякакъв вид физическа дейност, освен ако не се извършва с непосредствена практическа цел, спокойствието, с което младежът подскачаше насред улицата, беше наистина забележително. Правилата, управляващи физкултурните занимания в Лондон, са ясни и недвусмислени. Човек може да тича, ако гони шапката си или автобуса, може да подскача, ако се стреми да избегне връхлитащо такси или е настъпил бананова кора. Но ако търчи, за да развива белите си дробове, или подскача, защото било полезно за черния му дроб, Лондон го наказва сурово с присмеха си, насочвайки подигравателно-укорителен показалец към ненормалника.
И все пак тази сутрин улица Аръндел понесе гледката с нехарактерно безучастие. На запад собственикът на хотел „Привитали“ се облегна на вратата на имота си с видимо незадръстен от мисловна дейност мозък. Точно на север притежателят на хотел „Матис“ подпираше кервансарая си и демонстрираше цялостно отсъствие на умствени процеси. По прозорците на горните етажи на двата хотела се мяркаше пъстра палитра от прислужници, ала нито един от тях дори за миг не се откъсна от работата си, за да подметне някое пиперливо издевателство. Дори ситните дечица, осеяли двора, не си направиха труда да изпопадат от смях, а вечно изтегнатата до перилата котка невъзмутимо продължи да се мие, без да му хвърли дори един смразяващ поглед.
Ето ви забележителен пример до какви висоти може да се издигне всеки млад човек само с помощта на търпение и постоянство.
Когато три месеца преди този ден Аш Марсън нае предната стая на втория етаж на № 7А, той на бърза ръка установи, че ще се наложи да преустанови утринната си гимнастика, станала му втора природа, за да не наруши неписания закон на Лондон. При все това той не се двоуми дълго, физическата култура бе негова религия. И реши да хвърли ръкавицата в лицето на Лондон.
Първия път, когато се появи на улица Аръндел по пуловер и спортен панталон, той не беше завъртял и един път бухалките над главата си, когато установи, че е център на вниманието от страна на:
двама шофьори на такси (единият пиян);
четирима сервитьори от хотел „Матис“;
шестима сервитьори от хотел „Привитали“;
шест камериерки от хотел „Матис“;
пет камериерки от хотел „Привитали“;
собственика на хотел „Матис“;
собственика на хотел „Привитали“;
един уличен метач;
единайсет безделници, приличащи си като единайсет капки вода;
двайсет и седем броя дечурлига с неустановена полова принадлежност;
една котка.
Всички, изброени дотук, се превиваха от смях, включително и котката. Пияният шофьор нарече Аш „кукуригу-петльо“, но той не спря да върти бухалките.
Магията на постоянството е толкова голяма, че един месец по-късно публиката му се беше свела до двайсетте и седем малолетни зрители и то само защото никой не им предлагаше по-занимателен обект на наблюдение. Те продължаваха да му се смеят, но без звънливата увереност, която им вдъхва подкрепата на възрастните.
Сега, три месеца по-късно, съседите гледаха на Аш и утринната му гимнастика като на естествено природно явление, незаслужаващо внимание.
През въпросната сутрин Аш скачаше на въже по-енергично от всякога. Причината бе в желанието му чрез физическа умора да изтика от душата си демона на недоволството, чието присъствие го бе заглождило, откак стана от леглото. Защото Пролетта е време, когато ни наляга копнежът за Нещо повече, а утрото преливаше от пролетна мекота. Беше един от онези прекрасни дни, когато въздухът ни изпълва с очакване, подсказващо, че животът просто не може да продължи да се влачи по старите, утъпкани и скучни коловози, че ще ни се случи нещо романтично и възхитително. В подобно утро можете да видите възпълни възрастни господа да въртят чадъри между пръстите си, а в свируканията на разсилните се долавят оптимистични трели, защото животът се открива велик и прекрасен дори пред тях.