— Добре, сладурче. Знаеш къде съм, ако ти потрябвам.
— О, Еди, имаш ли представа откъде мога да си набавя… защита?
Вероятно това е най-неубедителната молба за оръжие, която съм изричала някога, но подозирам, че ще ми трябва.
Той се умълчава за кратко.
— Умееш ли да си служиш? — пита делово.
— Да — лъжа го. — Мога.
— Ама ти си пълна с изненади. Няма проблем, сладурче. Саймън ще се отбие довечера да ти даде необходимото. Грижи се за себе си. Пази се. Трябва пак да поговорим, но следващия път се обади от друга кабина, от друг квартал. Забрави за Лордшип Роуд. Сменяй ги.
Как е разбрал откъде се обаждам? Призлява ми.
— Добре. Благодаря, Еди. Оценявам го.
— Добре, скъпа. До скоро. — И линията прекъсва.
Ще сложа край на това. Ще сложа край заради двама ни — заради Марк и мен. Не може да се скрием от онова, което предстои. Марк не знае какво прави. Няма как просто да скрие флашката в кутия и да се надяваме нещата да се подредят. Налага се да приключим започнатото, и то както си му е редът, защото вече съм напълно сигурна, че онези няма да престанат, докато не докопат флашката. Вече два пъти сме включвали телефона, сигурно са разбрали, че сме в Лондон. Въпросът е кога и къде да се срещнем. И при какви условия.
Замислям се за семейство Шарп, за тяхната съдба. Онези последни отчаяни глътки въздух и после — нищо. Само че разликата между тях и мен е, че те не са знаели какво ги очаква, не са били подготвени, изпаднали са в паника. Не са имали никакъв шанс. Аз обаче знам.
Отправям се към гара „Сейнт Панкрас“ и сред тълпата под огромния часовник включвам телефона. Пътници се изсипват от влакове на „Юростар“ през стъклените врати пред мен. Чуквам върху съобщенията, после върху прозорчето за писане.
ФЛАШКАТА Е У МЕН.
ГОТОВНОСТ ЗА РАЗМЯНА.
СЛЕДВАТ ИНСТРУКЦИИ ЗА СРЕЩА.
Натискам „изпрати“ и пъхвам телефона в джоба на палтото си. Сега ми трябва само подходящо място.
У дома цяла нощ гледам клипчета в Ютюб, за да се подготвя. Ако истински ме бива в нещо, то е да проучвам и не преставам да се изумявам колко много можеш да научиш от интернет. Гледам как се сглобява и разглобява пистолет, най-вече „Глок 22“.
Саймън ми донесе такъв и две кутии патрони преди два часа. Направих му чаша чай и той си тръгна заедно с нея.
Оттогава гледам клипчета: как се почиства пистолетът, как се поддържа, инструкции за безопасност, как се стреля, как се обезопасява преди и след употреба. Два часа по-късно доволно отбелязвам, че сглобяването и разглобяването не са по-трудни от подмяната на филтъра на кана „Брита“. Ако ви интересува.
Оказва се, че универсалната смазка WD-40 е приемлив заместител на масло за оръжия, стига да си склонен да смажеш отново пистолета си след три-четири дни. Моето оръжие трябва да е в изправност само един, а се надявам изобщо да не ми се налага да го използвам. Не мога да рискувам утре сутринта да отида в „Холанд енд Холанд“ на „Пикадили“, за да си купя масло за оръжие. В случай че от полицията ме наблюдават. Или Патрик. Или някой друг.
Пропускам поредното обаждане от Фил. Днес вече ми звъня два пъти, за да оспори решението ми да изрежем материала за Холи. Ври и кипи, откакто му казах, съобщенията на гласовата ми поща го доказват. Още не съм отговорила на обажданията му. Може да почака. Всеки може да почака.
Пистолетите „Глок“ са невероятно лесни за употреба. Не можеш да оплескаш много. Особеното е, че нямат предпазител. Нали сте виждали по филмите как се налага главната героиня да стреля, тя вдига пистолета към едрата фигура на злодея, натиска спусъка и щрак… нищо? Защото не е освободен предпазителят. Е, това не може да се случи с глока. Той стреля. Ако пълнителят е на мястото си и натиснете спусъка, ще стане.
Прицелвате се и натискате. А стреля само когато пръстът натисне спусъка. Може да изпуснете пистолета, да докоснете спусъка, да пъхнете пистолета в колана си, каквото и да било, няма да стреля. Двойният спусък изисква пръстът ви да се пъхне и да натисне докрай. Ако, докато вадите пистолета от колана си, по случайност пръстът ви натисне спусъка, почти сигурно е, че няма да имате деца.
Мобилният ми отново звънва. Този път е Нанси, съпругата на Фред. По дяволите. Забравих да й благодаря, че се грижеше за къщата, докато бяхме на сватбено пътешествие, и за храната, която ни беше оставила. И още не съм се обадила на Фред за заснетия материал. Сигурно се тревожат. Марк има право — много забравям. Оставям обаждането да се прехвърли на гласова поща.