Каро беше диктор в документалния филм. Беше най-умният човек, когото познавах, или поне най-всестранно образованият. Неотдавна беше завършила история в Кеймбридж с отличие на всички изпити. Не й липсвали предложения за работа, след като се дипломирала, но тя изненадващо избрала да ръководи нова галерия, финансирана от най-добрата й приятелка от училище. Пет години по-късно галерията се славеше, че е открила следващото поколение велики британски художници. Каро ме покани на питие след първия снимачен ден и оттогава сме близки приятелки.
Тя беше забавна. Имаше навика лаконично да намеква за произхода си. През пластовете на намеците й мярках интелектуалки и бунтарки. Тя беше вълнуваща и бляскава, а няколко седмици след като се запознахме, ме заведе в „Анабелс“.
Забелязах Марк, докато се връщах от тоалетната. Криех се там, за да се откопча от досаден управител на хедж фонд, който си беше втълпил, че спорадичното кимане от моя страна в съчетание с решително оглеждане на тълпата е проява на интерес към него. Една испанка ме осведоми, че той все още се навърта край входа на дамската тоалетна с ново питие в очакване на появата ми. Възползвах се от възможността, за да се информирам за новините на телефона си. Дадох си десет минути, после реших да изляза. Него го нямаше. Със сигурност беше отишъл да омайва друга късметлийка. Запътих се към бара по права линия, където през навалицата бях забелязала златистата рокля на Каро. Тя разговаряше оживено с някого. Обърна се надясно и аз видях събеседника й.
Буквално се заковах на място. Тялото ми реши преди мозъка, че присъствието ми при тях е ненужно. Каро беше великолепна, висока и самоуверена амазонка. Роклята й от златисто ламе подчертаваше извивките на тялото й — очевидно не носеше бельо. Изглеждаше като от реклама за парфюм в лъскаво списание, а мъжът идеално й подхождаше. Беше съвършен. Висок, солиден, изглеждаше мускулест, без да създава впечатление, че спортува маниакално. Може би беше гребец или тенисист. А може би дървосекач. Да, със сигурност щеше много да го бива като дървосекач. Помня, че изпитах неестествено силно желание да го гледам как прави точно това. Имаше къса кестенява коса. Небрежен, но и уместно делови. Усмихна се широко на нещо, което не чух добре, а Каро избухна в смях. Не знам защо, ускорих крачка. Иска ми се да вярвам, че тялото ми се задейства само по силата на нужда на клетъчно ниво. Както и да е, изпънах се в пълен ръст без ни най-малка представа какво ще кажа, когато стигна при тях, и без изобщо да контролирам действията си. Погледът му улови моя от десетина крачки и ме привлече, затанцува по тялото ми — щях да привикна с този танц и да копнея за него до края на живота си. Взря се в лицето ми, стрелкаше се от очите към устата, търсеше истинската мен.
Бях имала време да се преоблека след снимките и бях избрала пепеляворозов ретро костюм и златисторозови обувки с многобройни каишки. Беше облекло за спешни случаи вечер. Изглеждах добре с него. Знам го, защото мъже като този от хедж фонда не гледат що за личност си.
Каро се обърна към мен, следвайки погледа на мъжа.
— Здрасти, милинка. Къде се изгуби?
Тя грейна срещу мен, видимо доволна от въздействието, което предизвиквахме двете.
Усетих как по шията ми плъзна руменина, но я спрях.
— Марк, това великолепно същество е приятелката ми Ерин. Творческа личност. Снима документални филми. Гениална е — изгука Каро и ме хвана под ръка озадачаващо собственически. — Ерин, това е Марк. Работи в Сити и колекционира съвременно изкуство. Но вече сме установили, че не е почитател на произведения с калашници или човешки нокти. С тези две изключения е отворен за всичко. Нали?
Той се усмихна и протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Ерин.
Очите му ме приковаха, обгърнаха ме. Поех ръката му и се постарах ръкостискането ми да е уверено. Усетих топлата му длан около пръстите си, още студени след миенето. Позволих си усмивка, оставих я да плъзне по ъгълчетата на устата ми и нагоре към очите. Дадох му малко от себе си.
— И на мен — отговорих аз.