Дишам. Бавно вдишвам и издишвам. Ще бъде гръмко. Много повече от очакваното. Ще отскочи назад към вас като ритник. Но трябва да останете неподвижни, да се отдръпнете съвсем леко.
Вдишвам дълбоко. Плъзгам пръст към спусъка. Издишвам и дръпвам.
Гърмежът раздира гората край мен. Пистолетът ме рита, все едно ме е ударил голям мъж. Адреналинът изригва в сърцето ми, очите ми са заслепени. Удивителното е, че успявам да не отстъпя. Добре съм. Отпред виждам, че крайчето на листа се е откъснало и голямо парче дървесна кора е щръкнало. Уцелила съм. Ако беше човек, щях да съм го ранила. Странен прилив на радост. Отърсвам се от него и се съсредоточавам. Отново се прицелвам.
И дръпвам спусъка още единайсет пъти.
В края на следобеда не е останала хартия, а дървото е цялото нацепено. Решавам да повървя още малко, преди да си отбележа джипиес координатите. Определено не искам да видят това дърво. Намирам подходящо място на пет минути по-нататък — малко кално сечище. Записвам си координатите в приложението за бележки на айфона си. После се опитвам да намеря още едно място, където да заровя флашката. Избирам далечно дъбово дърво, встрани от сечището, близо до една яма. Би трябвало да е безопасно да се скрия тук утре и никой да не ме види. Приклякам до дъба и изкопавам малка дупка в пръстта с голи ръце. Поставям флашката в пликчето и я заривам с пръст и листа, заравнявам, за да не бие на очи. Отбелязвам си координатите. И се отправям обратно към хотела.
В стаята изваждам всичко необходимо за утрешния ден. Пробвам будилника няколко пъти и той като по чудо все още работи. Нагласям го за четири и половина и го оставям върху нощното шкафче до натруфената хотелска лампа. Пъхам пистолета и останалите патрони в сейфа.
След като си поръчвам румсървис, звънвам на мобилния на Марк, но той ме препраща направо на гласова поща.
— Здрасти, Марк, аз съм. Сигурно вече си излетял, исках само да ти уверя, че всичко е наред. Добре съм. Липсваш ми. Обичам те. Да знаеш, че вкъщи е пълен хаос. Да не се изненадаш. Утре ще разчистя. Лек полет, обичам те. Ще се видим скоро. Нямам търпение.
Затварям. Когато се прибере, ще намери бележката ми на стълбите. Дано да се получи. Много ми се иска.
Вечерята ми пристига, храня се в тихата стая. Без телевизия, без музика. Мисля за Еди и Лоти, за Холи и приятеля й Аш някъде по широкия свят, един бог знае къде. Мисля за Марк в самолета му над Атлантика, за онези хора в техния самолет на дъното на Тихия океан. Мисля за Алекса и за това, че може да е бременна. Колко ли е щастлива! Мисля за моето бебе. Чувствам се зашеметена, но се заставям да хапна заради мъничето. Трябва да се грижа по-добре за двама ни. Затова след вечеря си пълня ваната и се отпускам в копринената гореща вода. Оставям топлината да ме обгърне и мислите ми се реят, докато разсеяно съзерцавам матовото стъкло на вратата на банята — преплетени лиани и птици, горска сцена. Красиво е. Хотелът е прекрасен. На Марк много щеше да му хареса. Или пък не. В края на краищата в момента правя точно каквото съм обещала да не правя. С тази мисъл излизам от водата със зачервена кожа, изтривам се с хавлията и се приготвям да си легна рано.
36
Нещо в мрака
Събота, 1 октомври
Очите ми рязко се отварят. В плътния мрак виждам матово да просветват само фосфоресциращите стрелки на будилника. Не знам какво ме е събудило, но нещо определено не е наред. В стаята има още някой, усещам го. Не съм сигурна колко време съм спала, но покрай пердетата вече не влиза светлина. Пистолетът е там, където съм го прибрала — в сейфа в гардероба. Няма да успея да го взема навреме. Трябваше да го оставя отвън. Трябваше, можеше. Не чувам нищо. Никакво движение. Никакъв шум, освен приглушеното тиктакане на будилника. А после шумолене, раздвижване на плат в десния ъгъл.
О, мамка му, мамка му. Наистина има някой. Някой е влязъл в стаята ми.
Адреналинът кипва в тялото ми, влива се в другото сърчице в утробата ми. Абсолютен страх. Напрягам всяка фибра от тялото си, за да не скоча веднага. Застивам. Който и да е влязъл, мисли, че спя. Това ми дава време да планирам. Може би, ако не помръдна, човекът ще си тръгне. Просто ще вземе каквото иска и ще си тръгне. Само че аз не спя. Струва ми се невъзможно той да не усеща напрежението във въздуха, който внезапно се е сгъстил от ужас. Отново се чува тихото шумолене.