Оглеждам стаята. Раницата ми я няма. По дяволите. Само че нещо друго ме кара да се закова на място. Вратата на сейфа е отворена и той е празен. Това ме изумява. Там беше пистолетът. А вече го няма. Откъде Патрик знае кода? Ама разбира се, винаги използвам един и същ код. Същия, който използваме у дома и който се отгатва толкова лесно, че е направо смешно. Рожденият ден на Марк. Може би Патрик наистина е влизал в къщата ни онзи ден. Така или иначе, някак е разбрал рождената дата на Марк. Вероятно е пробвал очевидните неща и е уцелил. А сега нямам и пистолет. Нямам пистолет, телефон, нито план.
По килима е посипано натрошено стъкло. Има кръв по покривката на леглото. Голяма бъркотия сме създали. Трябва да почистя, но сега нямам време. Часовникът върху нощното шкафче показва 4:18. Ще звънне след дванайсет минути. Натискам копчето и хвърлям будилника върху леглото. Трябва да го взема с мен, само по него вече мога да отчитам времето.
В огледалото виждам, че челото ми горе вляво до косата е зачервено и подуто. За секунда така се отчайвам, че едва не набирам номера на полицията, за да ги изпратя в гората. Най-напред обаче трябва да разкарам Марк от там. Не бива да попада насред престрелка с полицията.
Вместо това се обличам набързо, обувам си обувките и слагам плетена шапка, която ще скрие нанесените от Патрик рани.
Дванайсет минути по-късно безшумно вдигам резето на входната врата на хотела. Табелката „Не безпокойте“, която окачвам на бравата на своята изобличаваща стая, е единствената преграда между мен и намесата на полицията. Ще ми отнеме един час да стигна до онова място в гората, а нямам телефон да се обадя на Марк, на Еди или на някой друг, който може да ми помогне, нямам джипиес, който да ме направлява, нямам и план какво да правя, нито как ще стигна там. Само една-единствена мисъл: спаси Марк!
Навън още е тъмно. Дъхът ми образува облачета в тъмното. Пет сутринта е време, което те кара да подлагаш на съмнение житейския си избор. Особено днес. Наистина съм правила неуместни избори, но сега поне знам, че съм в състояние да ги поправя.
Ако тичам, ще стигна два пъти по-бързо. Хуквам. Тичам дълго. В 5:43 започвам да се паникьосвам. Стигнала съм до малка отбивка от пътя. Явно съм подминала мястото, пропуснала съм го. Връщам се обратно в гората.
В 5:57 чувам гласове. Идват отдясно, на стотина метра нагоре по склона. Падам на колене и пропълзявам към върха на склона, надниквам. В просеката стоят две фигури, разговарят. Не се карат. Не се виждат оръжия.
На слабата светлина преди изгрева не мога да различа кои са, но слушам. Приближавам, старая се да остана скрита, въпреки че листата и счупените клонки шумолят под тялото ми. Вече чувам гласовете по-ясно, но нещо ме кара да се закова на място.
Този глас. Познат ми е. Обичам го. На Марк е. Марк вече е тук. Иде ми да скоча, да се втурна в просеката и в обятията му. Ако е в опасност, ще я посрещнем заедно.
Нещо ме възпира обаче.
Тонът му.
Гласът му е предпазлив, делови. Явно прави каквото му нареждат. Закъсняла съм. Мамка му. Изглежда, се е натъкнал на онези хора, докато е опитвал да ме намери. И те са го принудили да им помогне да открият флашката. Пропълзявам още нагоре. На слабата светлина виждам, че Марк и другият мъж вече са на колене и разравят горската пръст, кожените им ръкавици тършуват сред листата. Вторият мъж е прочел бележките на телефона ми, знае къде съм заровила флашката и сега кара Марк да му помогне да я намерят. Разполага с координатите и на двете места — ще я намерят след броени минути. По дяволите. Трябва да измисля как да измъкна Марк от всичко това.