— Добре, скъпа. Говори по-бавно. Добре ли си в момента? Добре ли си? В безопасност ли си?
Той е с мен. Тонът му е успокояващ, подкрепящ. Всичко ще бъде наред. Еди е тук.
— Да, да, добре съм. Главата ми… всичко е наред. Не знам какво да правя, Еди…
Трудно ми е да се съсредоточа. Не знам какво е важно. Какво да кажа и какво да премълча.
— За кое, скъпа? За кое? За парите ли?
Търпелив е, но очевидно не ме разбира. Няма как да ми прочете мислите.
— Той е… той… и още един човек. Не знам какво да правя. Не искам да влизам в затвора, Еди.
Ето това е. Това е причината да звънна на него, а не в полицията.
— Не се тревожи. Няма да те питам нищо. Не казвай нищо повече. Най-напред се успокой, Ерин. Ще го направиш ли заради мен?
Май го чувам как става от леглото, скърцането на пружините. Някъде в „Пентънвил“ две боси стъпала се спускат на пода.
— Да, добре. Разбирам. Спокойна съм.
Опитвам се да мисля само за дишането си, да го забавя. Започвам да забелязвам храстите край пътя, тишината на ранното утро. Чувам тиха прозявка от отсрещната страна, метално кънтене в килията. Представям си как Еди седи с косматите си гърди в „Пентънвил“ и говори по своя тайно внесен мобилен телефон.
— Така. Къде е той? Те? Къде сте?
Той ще оправи нещата. Усещам го.
— В Норфък. В гората.
Мълчание. Явно не е очаквал това.
— Така. Ясно. И си само ти?
— Само аз. И той. И още един.
Ясно е от тона ми, че говоря за мъртъвци. Не за живи хора.
— Двама. Застреляни?
— Да. Не, само единият. Другият е… с нож. Рана от нож. — Съзнавам, че не говоря ясно.
Вдишвам, издишвам.
— Добре. Сама ли си?
— Да.
— На уединено място.
— Много.
— Идеално. Ето какво искам да направиш, сладурче. Трябва да ги заровиш. Разбираш ли? Върни се и ги зарови. Няма да стане бързо.
В момента не мога да се съсредоточа, не мога да мисля. С радост посрещам всяко указание. Ще направя каквото трябва.
— В момента близо ли си до някакви къщи, скъпа?
Озъртам се. Срещу телефонната кабина има църква. По-надолу по пътя има още една сграда. Порутена къщурка, обрасла с бурени.
— Да, има една къща.
— Добре. Промъкни се отзад и виж дали няма да намериш лопата или нещо такова. Вземи я. Сега ме чуй: внимавай, сладурче. Трябва да ги заровиш хубаво. Няма да е лесно, но ще се справиш. И ми се обади пак, когато приключиш. От друга телефонна кабина, не забравяй. Ще оправим тази работа, не се тревожи.
Звучи уверено. Действа ми толкова успокояващо, че ми иде да ревна. В момента съм готова на всичко за Еди.
— Добре, добре. Ще ти се обадя после. Дочуване.
Затварям и се отправям към градината на къщата.
Вече знаете какво се случи после.
38
Разчистване
Събота, 1 октомври
Бузите ми са поруменели и кални, когато успявам да се върна в хотела, но раните ми са скрити под шапката и във вида ми няма нищо, което да не бъде обяснено с енергично туристическо ходене. И съм потна за доказателство.
В раницата си имам белина и други продукти, които купих от бензиностанция по време на дългия път обратно от гората. Ако ви се налага да купите нещо подозрително, съветвам ви да вземете и кутийка тампони от най-големия размер. Касиерите толкова се смущават от тях, че рядко обръщат внимание на другите ви покупки. Стремят се светкавично да пъхнат кутийката в торба. Опитайте.
За щастие, никой не е влизал в стаята ми, както моли табелката на вратата. Вътре цари пълен хаос. Кръв, стъкло, следи от борба. Намирам ключа за банята в кошчето. Патрик явно го е пуснал там на излизане снощи. Прегледах мобилния му, преди да го завлека в трапа при Марк. Изобщо не е работил за хората с флашката. Марк му е плащал да ме следи. Патрик ме е нападнал по заповед на Марк, който е искал да ме извади от картината — честно казано, не е искал да ме убият, само да пострадам достатъчно, за да не се намесвам. Да не би да е смятал по-късно сам да ме пречука? Изтласквам въпроса от главата си — друг път ще го мисля.