Есемесите между предплатените телефони на двамата започват от втория ден след прибирането ни от медения месец. Само че тонът на Марк се променя, след като поисках оценка на диаманта в „Хатън Гардън“ и след като той е разбрал за инспектор Фостър и за разследването във връзка с изчезването на Холи. Става все по-зловещ и по-гневен, докато нарежда на Патрик какво да прави, как да ме държи под око, да ме сплаши. Помня как Марк се опита да ме убеди, че съм в опасност, да ме накара да повярвам, че Патрик е от полицията. Патрик е звънял у дома и е оставял онези съобщения на телефонния секретар. Марк е човекът, когото Патрик е чакал в ресторанта от онова съобщение. Марк се е опитал да ме сплаши, здравата да ме сплаши. Той е оставил задната врата отворена. Той е преместил снимката ни. Той се е опитвал да ми внуши, че полудявам. Настояваше да се откажа от диамантите, да ги изхвърлим. За да може той да се върне сам, да ги вземе и да ги продаде, без да предизвиква подозрения. Сигурно се е опасявал, че ще проваля плановете му, ако се окажа част — а чрез мен и той — от разследването на Холи. Открил си е собствена швейцарска сметка. Сигурно го е направил, докато не съм била в хотела и съм уреждала общата ни сметка. Ще го разбера от неговия предплатен мобилен. Канел се е да внесе там парите от диамантите, после да източи общата ни сметка през следващите няколко месеца и накрая е планирал сам да осъществи размяната на флашката. Само че, незапозната с плановете му, аз все бях намирала нови начини да останем в играта. Продадох диамантите чрез Еди. А после намерих флашката и смятах да продам и нея. Явно това го е вбесило. Осуетила бях собствените му планове и тогава бе решил да се намеси.
Преди да го погреба, претърсих джобовете му. Търсех следа вероятно, нещо, което да ми докаже, че цялата история е огромно недоразумение. Че всъщност той ме обича. Надявах се да намеря нещо, което да ми покаже, че Марк е направил всичко това заради мен, заради нас. Разбира се, не открих нищо подобно. Марк обаче носеше два телефона. Своя айфон и новия предплатен апарат, чрез който се беше свързвал с Патрик и през който беше проверил банковата ни сметка в Швейцария по време на сделката. Действаше умно. Собственият му телефон беше на самолетен режим, явно го е изключил, след като ми пусна есемеса през нощта. Несъмнено го беше направил, преди да дойде да ме търси, за да не може телефонните кули да уловят местоположението му. Последният есемес, който ми беше изпратил, също беше умно завоалиран — „Знам къде си. Връщам се скоро…“. Ако по някаква причина изчезна по време на пътуването си до Норфък, Марк щеше да твърди, че не знае нищо. Беше се подсигурил превъзходно.
Бърз преглед на имейлите му показа, че през последните два дни е оглеждал апартаменти в Манхатън. За новия си живот. Без мен.
Питам се къде сбърках. Какво направих, че го отблъснах. Чудя се как е възможно толкова много да съм грешала за всичко. За него. Наистина бях убедена, че ме обича. Нещо повече, виждах, че ме обича. Кълна се, виждах го. Знаех, че ме обича. Нали?
Но сега не е моментът. Трябва да оправя тази каша, защото положението може съществено да се влоши, ако не внимавам. Трябва да оправя всичко. Грешките се дължат на три неща: (1) липса на време, (2) липса на предприемчивост и (3) липса на отговорност.
Свалям изцапаните с кръв чаршафи от леглото и ги накисвам в мивката. Оставям ги да изсъхнат върху нагорещения радиатор и се заемам да почистя с белина мивката и плочките. Избърсвам основата на нощната лампа и я връщам върху шкафчето с непокътната мраморна основа след съприкосновението с черепа на Патрик. Почиствам всичко, подреждам го, оправям отново леглото, после се събличам и се пъхвам под душа.
Оставям горещата вода да шурти върху главата ми. Раната ми пулсира. Всички мускули ме болят и парят под горещата струя, но още не успявам да се отпусна. Пред огледалото дръпвам коричката на раната си, за да прокърви. Старая се подът да е мокър и после строшавам и последното парче стъкло, останало на вратата.
Обаждам се на рецепцията. Гласът ми трепери. Нуждая се от помощ.
Служителката хуква да ми съдейства. Не е момичето от вчера, а по-възрастна и по-дружелюбна жена. Цялата треперя под хавлията. Обяснявам, че тъкмо излизам от душа, подхлъзнала съм се на мокрия под и съм строшила стъклото на вратата. Кръвта от раната на челото се стича по бузата ми и оцветява в червено корените на косата ми.
Жената е ужасена от това, което ме е сполетяло.