— Не би трябвало подът да е толкова хлъзгав!
Залива ме с порой от извинения. Предлага да ми възстанови част от платената сума.
Отговарям, че съм добре. Просто съм се уплашила.
Служителката се обажда на управителя, който ми предлага безплатен престой. Отказвам. Предлагат ми безплатна храна, която приемам, трепереща и по хавлия. Кръвната ми захар е ниска, трябва да хапна нещо. Преди около час изядох бисквитите от минибара. Обличам се и слизам в ресторанта долу.
Проблемът със счупената врата е разрешен. Проблемът с храната също. Дават ми лепенка за раната. Рецепционистката настоява да ми я сложи.
Едва когато съм на шосето на път за вкъщи, спирам на една бензиностанция и се обаждам на Еди от телефонната кабина.
— Готово. Благодаря ти. Благодаря за помощта. Наистина го оценявам.
Чувствам го много близък. Преживели сме заедно нещо.
— За нищо, сладурче. Радвам се, че мога да помогна. Само да не ти стане навик. — Изсумтява тихо в слушалката.
Усмихвам се. Със сигурност няма да ми стане навик.
— Няма — обещавам тихо.
Не мога да му обясня колко много ми е помогнал всъщност. Колко много му дължа. Той обаче го усеща дори по телефона.
— Чуй ме, скъпа, не съм ти казал нищо, за което вече не се беше досетила. Просто беше в шок. Помня, когато на мен ми се случи за пръв път. Онова чувство. От шока е, върти номера на мозъка. Вече си добре, нали?
Отново е рязък, обратно в действителността. Стига глезотии.
— Да, по-добре съм. Искам да те попитам едно последно нещо, Еди. Колко време трябва да изчакам, преди да обявя някого за изчезнал?
Мълчание отсреща. Почти го чувам как примигва.
— Не го правиш — отговаря просто.
— Но ако се налага? — настоявам.
Отново мълчание отсреща, после чувам как Еди събира две и две. Досеща се. Мой познат, който няма да се върне у дома.
— Ясно. Разбирам. Добре… — казва и започва да ми обяснява.
Веднага щом се прибирам, звъня на айфона на Марк. Минава на гласова поща, разбира се. Заровен е дълбоко в горите на Норфък. Прокашлям се.
— Здрасти, скъпи. Току-що се прибирам. Чудех се къде си. Дано да си прекарал страхотно в Ню Йорк. Тъкмо пристигам от Норфък. А ти къде си? Кажи ми дали да ти оставя нещо за вечеря. До скоро. Обичам те. — Пращам му звучна целувка и затварям.
Първа точка — изпълнена.
Втора точка: да подредя къщата. Изгарям в камината бележката, която му оставих на стълбите. Изобщо не съм ходила у Каро. Ще кажа на полицията, че съм била в Норфък. Да си отпочина, докато Марк е в Ню Йорк. Подреждам къщата. Оправям бъркотията, която създадох, докато търсех флашката.
И накрая, когато приключвам с всичко, се отпускам изтощена на канапето в празната си къща и се вторачвам в стените — заедно сме избрали цвета, боядисани са в бяло „Йоркски камък“.
39
Изчезнал
Неделя, 2 октомври
На следващата сутрин се събуждам рано. Спала съм непробудно и сега всяко мускулче от тялото ме боли, преуморено и пострадало след дългите часове напрежение и изтощение. Ставам да си приготвя горещ шоколад. Имам нужда от захар. От топлина.
В седем и пет отново звънвам на мобилния на Марк.
— Марк, Ерин е. Не съм сигурна какво става. Вече се тревожа, обади ми се, моля те. — И затварям.
Отивам в дневната и запалвам огън. Днес ще си остана вкъщи. Целия ден.
Проверявам швейцарската сметка. Два милиона евро са преведени вчера сутринта. Явно е смятал след сделката да прехвърли наведнъж всички пари. Забелязвам обаче, че от сметката липсват около 800 000 лири. Не ги откривам в личната спестовна сметка на Марк. Не ги намирам и в разплащателната. Сигурно вече са в неговата швейцарска сметка. Няма как да разбера. Но толкова по-добре с оглед на предстоящото.
Като се замисля, всичко пасва идеално. Версията, която ще пробутам за Марк, ще прозвучи напълно убедително.
Марк е разпитвал за свой клиент, който се опитва да продаде диаманти, клиент, който има нужда от помощ. Ще изглежда подозрително. Със сигурност. И това е идеално. Съпругът ми е попаднал на нещо, на което не е бивало да попада, и е избягал. Или пък се е случило нещо още по-лошо. Може да се е забъркал с неподходящи хора. Никога няма да узнаем. Полицията ще търси, но нищо няма да намери.
При заснемането на документален филм се прилагат три стратегии: проучване и подготовка; търпение, докато се разгръща разказът; и накрая, и вероятно най-важно от всичко, монтиране на заснетия материал, за да изградиш ясен и убедителен сюжет. Знам, че животът не е документален филм, но ако процесът върши работа, защо да не го използвам? Повярвайте ми, никога не ми се е искало да разкажа такава история, но ето на — с това разполагам, тази история избрах. Сигурна съм, че полицията ще я приеме за достоверна.