— Всичко наред ли е вече, сладурче?
— Всичко е наред, Еди — прошепнах в отговор.
— Радвам се да го чуя. Ще поискам да ми направиш още една услуга. По някое време. Неголяма. Ще се справиш — каза той и ме пусна с лукава усмивка.
Саймън ни се ухили широко.
— Пази се, Ерин. Той е голям разбойник, така да знаеш.
И аз, мисля си. Беше ми приятно там. Чувствах се добре дошла. Приета. Май вече съм част от групата. Още една услуга. Трябваше да го предвидя. Той обаче ме пази. Знам го. Освен това съм му задължена, нали?
В момента съм в къщата на Алекса. За тази седмица. Бегълка от собствения си живот. Просто не искам да бъда сама у дома в коледната сутрин. Дори да ми дават всички пари на света.
Алекса и баща й ме поканиха. Чувам ги как се суетят в кухнята долу. Довечера ще хапнем шунка. Явно им е коледна традиция. Нови традиции. Нови начала. И двамата много ме подкрепяха след изчезването на Марк.
Знам какво си мислите. Започвам сама да вярвам на лъжите си. Да, имате право, но предпочитам да вярвам на своите лъжи, отколкото на истината в очите на Марк в онази просека.
Понякога ми се струва, че го чувам нощем да шумоли в мрака на спалнята ни. Вече не гася светлината в коридора, когато си лягам. И държа нещо тежко до леглото.
Нося детето на Марк. Нашето дете. Бременна съм в двайсет и първата седмица. Второто тримесечие. Имам коремче. Според приложението на телефона ми бебето е колкото грейпфрут. Сърцето й е изцяло оформено и бие три пъти по-бързо от моето. По-жива е сега, отколкото аз някога ще бъда. Не знам как, но съм сигурна, че е момиче. Просто знам.
Осеменяването на Алекса се оказа успешно. Две седмици след посещението на полицията у дома с Фил и Дънкан отново бяхме в кабинета на доктор Прахани, за да заснемем как Алекса научава новината. Беше хубав ден. Тя забременя малко след мен. Странно как се подредиха нещата. Приятно ще бъде да споделям всичко с някого, а нямам връзка с Каро, откакто се случиха събитията. Е, няколко разговора по телефона, едно кафе, но нищо повече. Не че се сърдя — Каро ми напомня каква бях преди, а не съм сигурна, че вече разбирам тази личност.
Едва ли някога ще разкажа на Алекса всичко, което се случи, макар че доста се сближихме. Тя ми каза да загърбя преживяното. Разбира се, подозира, че Марк е избягал… моят изчезнал съпруг. Само че съветът й ми свърши работа — Алекса ме посъветва да не допускам случилото се да предизвика гнева ми или да ме съкруши, а да помня, че всички губим нещата, които обичаме най-много, но не бива да забравяме какви щастливци сме, че изобщо сме ги имали. Определено ще послушам съвета на Алекса. Тя ме разсмива, а отдавна не ми се е случвало. Случва се в живота да се появи подходящият човек в подходящия момент. Но после се замислям за Марк и, разбира се… появяват се и неподходящи хора, нали? Понякога трудно различаваш едните от другите. Може би някой ден ще споделя с Алекса всичко. Ще видим. В крайна сметка тя ми разказа своята история.
Няма да пипам парите, докато не се роди детето. Дотогава ще се справям с ипотеката. Ще мога да продам къщата веднага след като получа право да се разпореждам с финансите на Марк след няколко месеца. Но едва след седем години официално ще го обявят за мъртъв.
Мога да чакам дотогава. Търпелива съм. Ще продължа да работя, да снимам. Ще направя още една услуга на Еди. Ще си помагам с парите от Швейцария, когато тя се роди, а когато дъщеря ми стане на седем и аз официално съм свободна, може да заминем от страната. Може би просто ще вземем парите и ще избягаме. Още не знам. Ще видим. Но очаквам бъдещето с вълнение. Нашето бъдеще.
В 19:39 часа Алекса ме вика от кухнята. Горе съм, лежа в стаята за гости, в моята стая. Вика ме само веднъж. Ясно. Силно. И в гърдите ми се поражда чувство, което не съм изпитвала от два месеца. Страх. Остър, внезапен, напрегнат. Познавам по тона й. Нещо се случва. Подготовката на коледната трапеза е спряла. Къщата е зловещо притихнала. Запътвам се по посока на звука от телевизора в уютната им кухня. От затворената фурна ухае на печена шунка с кленов сироп. Алекса и баща й стоят като вкаменени с гръб към мен, безмълвно вторачени в телевизора на стената. Не се обръщат, когато влизам. Заставам до тях и новината ме връхлита. На екрана Би Би Си предават на живо от търговска улица — лондонска улица, може би Оксфорд Стрийт. Само че няма хора. После виждам полицейския кордон. Блокирали са цялото платно. Случва се в момента. Репортажът е на живо.