Марк ми се обажда от службата в 7:23. Нещо не е наред. Долавям паника в гласа му. Опитва се да я овладее, но аз я усещам. Изпъвам гръб. За пръв път чувам тази нотка в гласа му. Потръпвам, въпреки че в стаята е топло.
— Ерин, чуй ме, обаждам се от тоалетната. Взеха ми блекберито и трябва веднага да напусна сградата. Пред тоалетната ме чакат двама от охраната, за да ме изведат. — Говори задъхано, но се владее.
— Какво става? — питам и в съзнанието ми прелитат представи за терористични атаки и кадри, заснети с трепереща ръка от мобилен.
Само че не е това. Знам, че не е това. Вече познавам сюжета на тази история. Чувала съм я от достатъчно много хора. Зловещо безплодна е. Марк е „освободен“.
— Лорънс ме повика в кабинета си в седем. До него стигнал слухът, че си търся работа другаде. Преценил, че е най-добре за всички засегнати страни да напусна още днес. С радост щял да ми даде препоръки, бюрото ми вече било опразнено и трябвало да предам телефона си на излизане от сградата. — Линията утихва за секунда. — Не спомена кой му е казал.
Отново мълчание.
— Но всичко е наред, Ерин. Добре съм. Нали знаеш, че като уволняват някого, веднага го изпращат в „Човешки ресурси“. Извеждат те от стаята и те водят в друга заедно с представител на отдела. Гледат да си вържат гащите, по дяволите! Пълни щуротии. От „Човешки ресурси“ те питат чувствал ли си се добре във фирмата. А от теб се очаква да отговориш: „Ами, да, беше фантастично и накрая всичко се подреди идеално. Лорънс ми направи услуга. Освободи ме, за да мога да посрещна следващото предизвикателство. Дрън, дрън“.
Марк дърдори глупости. Дори по телефона е усетил тревогата ми.
— Добре съм, Ерин. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Виж, сега трябва да тръгна с онези от охраната, но след около час ще си бъда у дома.
Аз обаче не съм вкъщи. В момента съм в затвора „Холоуей“ и ми предстои първото интервю на живо. Не може да е забравил, нали? По дяволите! Моля те, Марк, дано да нямаш нужда от мен точно сега! Дано да си добре!
Ако се нуждае от мен обаче, ще отида. Мамка му. Тези две постоянно противоречащи си нужди — да се погрижиш за собствения си живот и да бъдеш нечия опора. Собственият ти живот или партньорът ти. Колкото и да се стараеш, не може да имаш и двете.
— Да се прибера ли? — питам.
Мълчание.
— Не, не, всичко е наред — казва той накрая. — Трябва да се обадя на една камара хора и да уредя нещо. Трябва да се наместя някъде, преди тази история да се раздуха. Рафи и Андрю трябваше да ми се обадят още вчера…
Чувам как някой тропа по вратата му.
— По дяволите! Ей сега, приятел! Боже. Остави ме да пусна една вода! — провиква се Марк. — Трябва да затварям, скъпа. Нямам време. Звънни ми след интервюто. Обичам те.
— И аз те обичам. — Изпращам звучна целувка, но той вече е затворил.
Тишина. Отново съм в притихналата чакалня. Надзирателят ме поглежда и се понамръщва с тъмните си строги, но добри очи.
— Не искам да досаждам, но не е разрешено да го използвате тук — промърморва той смутено.
Това му е работата обаче и той се старае. Слагам телефона на самолетен режим и го оставям върху масата пред себе си. Отново тишина. Вторачвам се в празния стол от отсрещната страна на масата. Столът, където ще седне събеседничката ми.
Усещам кратка тръпка, че съм на свобода. Не съм в онази тоалетна с Марк. За мен целият свят все още е отворен и ведър. Проблемът не ме засяга. Вината следва незабавно. Каква ужасна мисъл. Разбира се, че проблемът ме засяга. Засяга и двама ни. След няколко месеца ще се женим. Не успявам обаче да задържа усещането. Затруднението на Марк не е мое. Какво означава това? Нямам чувството, че се е случило нещо съкрушително. Чувствам се свободна и лека.
Той ще се оправи, успокоявам се. Може би затова не усещам нищо. Защото утре всичко ще бъде наред. Ще се прибера рано довечера. Ще му приготвя вечеря. Ще си отворим вино. Вино и вана.
Внезапно електрическата врата избръмчава и ме връща рязко в настоящето. Следва тихото тракане на плъзгащите се резета. Оправям бележника си. Подреждам химикалките. Надзирателят улавя погледа ми.
— Ако нещо ви смути, само ми кимнете, и веднага ще прекратим — уверява ме той. — Аз ще бъда в стаята, както сигурно са ви предупредили.
— Да, благодаря, Амал.
Усмихвам му се професионално и включвам камерата с насочен към вратата обектив. Амал натиска копчето за отваряне на вратата. Оглушително бръмчене. Ето, започва се. Първото интервю.