Механизмът на вратата отново изтрещява и на решетестото прозорче се появява ниско русо момиче. Две очи се спират върху мен, пронизват ме, после се отместват.
Изправям се още преди импулсът да е стигнал до зоната в мозъка ми, която взема решенията. Алармата отеква гръмовно в стаята. После тракането на резетата, освобождаването на магнитите.
Тя пристъпва в стаята, първата ми събеседничка, в целия си сто и шейсет сантиметров ръст. Холи Байфорд е на двайсет и три и болезнено слаба. Дългата й коса е вдигната, синият й затворнически гащеризон е провиснал. Остри скули. Прилича на дете. Казват, че разбираш кога започваш да остаряваш, ако всички край теб ти изглеждат невъзможно млади. Аз съм само на трийсет. Холи Байфорд ми се струва на шестнайсет.
Вратата избръмчава зад нея. Амал кашля. Радвам се, че е в стаята. Вчера ми се обадиха от затвора — Холи отбелязвала напредък, но все още не били склонни да я оставят без надзор. Холи продължава да стърчи без капка стеснение насред стаята. Очите й лениво обхождат мебелировката, камерата. Мен ме прескачат. Още не е регистрирала присъствието ми. И после кацат върху лицето ми. Тялото ми се напряга. Мобилизирам се. Погледът е суров. Удря ме. Твърд е. Прави я много по-солидна, отколкото внушава тялото й.
— Значи ти си Ерин — казва тя.
— Радвам се да се срещнем на живо, Холи — отговарям аз.
Телефонните ни разговори през последните три месеца бяха кратки. Говорех предимно аз, обяснявах проекта, а мълчанието отсреща понякога беше накъсвано от нейните разсеяни „да“ и „не“. Сега обаче, като я гледам пред себе си, разбирам, че мълчанието, което по телефона ми се струваше празно, всъщност е било доста пълно. Но не знам с какво по-точно.
— Искаш ли да седнеш?
— Всъщност не.
Тя остава до вратата. Безизходица.
— Холи, седни, ако обичаш, иначе ще те върна в килията — изстрелва Амал в напрегнатото мълчание.
Тя бавно дръпва стола срещу мен изпод масата и сяда с ръце в скута. Вдига поглед към матовия прозорец високо на стената на чакалнята. Стрелвам Амал с поглед. Той кимва успокоително. Давай.
— И така, Холи, започвам направо с въпросите, както говорихме по телефона. Не се притеснявай от камерата, разговаряй с мен, както говориш обикновено.
Тя изобщо не поглежда към мен, продължава да се взира в светлия квадрат горе. Дали мисли за навън? За небето? Вятъра? Неочаквано си представям Марк в такси на път за вкъщи, с кашон с вещите си в скута, затънал в блатото на собствената си бъркотия. Какво ли си мисли в момента, докато прекосява Лондонското Сити без посока? И аз поглеждам към прозореца. Над нас две чайки кръжат в безбрежната синева. Вдъхвам дълбоко вонящия на белина затворнически въздух и свеждам очи към бележките си. Не бива да се разсейвам. Изтласквам Марк назад в съзнанието си и се взирам в острото лице на Холи.
— Е, ясно ли е, Холи?
Тя свежда очи към мен.
— Моля? — пита, все едно дрънкам нещо неразбираемо.
Добре. Трябва да овладея положението. План Б. Хайде просто да приключим.
— Холи, кажи пред камерата името си, възрастта, продължителността на присъдата и обвинението, ако обичаш.
Проста и ясна инструкция. Тонът ми е заприличал на този на Амал. Нямаме време за игра, каквато и да е.
Тя се изправя на мястото си. За добро или за лошо, тази динамика й е позната.
— Холи Байфорд, на двайсет и три, пет години за палеж по време на бунтовете в Лондон — отговаря отсечено, наизуст.
Тя е една от хилядите арестувани през петте дни на бунтове в цял Лондон през август 2011-а. Бунтовете започват, когато мирен протест срещу незаконната стрелба по Марк Дъган бързо ескалира в нещо съвсем различно. Анархисти, уверени в правотата си, незабавно се възползват от безредието и в Тотнъм настава хаос. Нападат полицаи, опожаряват магазини, унищожават къщи, ограбват търговски център. През следващите няколко дни и нощи безредиците плъзват в цял Лондон. Метежници и крадци си дават сметка, че са на крачка пред полицията, и започват да координират нападението си през социалните медии. Бандитите се събират, обединяват сили и нападат магазини, след което публикуват онлайн снимки с плячката си. Хората се отдръпват, уплашени да не бъдат нападнати, а и по-лошо.
Помня как по онова време гледах неясното видео, заснето с телефон, на хора, които нахлуват в магазин на „Джей Ди Спортс“, защото им трябват маратонки и спортни чорапи.
Не ме разбирайте погрешно, не омаловажавам положението. Не можеш до безкрай да дразниш хората с неща, които нямат. Притискаш ги само донякъде. Докато те не реагират със същото.