През онези пет дни през август 2011 г. Лондон беше в състояние на свободно падане.
От всички 4600 ареста, направени през онзи ден, рекордните 2250 стигнаха до съд. Присъдите бяха бързи и строги. Властите се опасяваха, че ако замесените млади хора не станат за назидание, ще възникне тревожен прецедент. Половината от обвинените млади хора бяха под двайсет и една години. Една от тях е Холи.
Седи срещу мен на масата и отново насочва поглед нагоре към прозореца.
— Какво направи по време на бунтовете, Холи? Разкажи ни за онази нощ, както си я спомняш.
Тя сподавя смеха си, очите й се насочват към Амал в търсене на съюзник, после бавно се плъзгат към мен и лицето й отново става сурово.
— Както я помня… — подсмихва се тя. — Беше уикендът, когато застреляха Марк Дъган. Погледнах във Фейсбук и видях, че всички правят нещо щуро — нахлуват в магазини и грабят всякакви неща, дрехи и какво ли не, а полицията не прави нищо, дори не са отишли да се опитат да ги спрат. Братът на една приятелка каза, че ще ни закара да си вземем и ние нещо, но после се притесни да не му снимат номерата на колата и не го направи.
Тя млъква и отново поглежда към Амал. Той се е вторачил безизразно право напред. Холи може да говори каквото си иска.
— Както и да е, в неделя наистина навсякъде настана бъркотия. Едно приятелче, Аш, ми прати есемес, че се канят да нахлуят в „Уитгифт“. Това е най-големият търговски център в Кройдън. Аш каза да бъдем с качулки, да си скрием лицата заради охранителните камери. Отидохме адски много хора. Навсякъде по улицата имаше натрошени стъкла и всички просто си стояха. Аш тръгна да разбива електронната врата на „Уитгифт“. Алармата се включи и всички се скупчихме, защото си помислихме, че полицията скоро ще пристигне. Никой обаче не влезе, само си стояхме. После някакъв тип, който просто притичваше покрай нас, изведнъж се вряза в тълпата и се развика: „Какво чакате, по дяволите, мъпети такива!“, и се втурна вътре.
После и ние се юрнахме. Взех си малко дрехи, няколко хубави неща. Това ли те интересува?
Тя млъква. Мъртвият й поглед отново се приковава категорично върху мен.
— Да, Холи, точно това ме интересува. Продължавай, моля.
Кимвам й и се опитвам да остана равнодушна, безстрастна. Не искам нещата да се объркат. Тя отново се подсмихва и се размърдва на мястото си. Продължава.
— После огладняхме и се върнахме на главната улица. Хората хвърляха разни неща — автомати за вестници, тухли, запалени бутилки. Преграждаха улицата с контейнерите за смет. Аш се присъедини и когато видяхме полицията, си плюхме на петите обратно към спирката. Там беше спокойно и един голям автобус беше спрял на средата на пътя със светнати фарове и още пълен с хора. Искахме да се сврем за малко на сигурно място, обаче шофьорът отказваше да отвори вратите. Ядоса се, разкрещя се, започна да ръкомаха. После някой отвори задната врата и хората от автобуса започнаха да се изсипват от онзи край, защото ги беше страх да не ги нападнем или нещо такова. Шофьорът напълни гащите от страх, защото сега, на отворена врата вече не можеше да се прави на храбрец. После и той тръгна да бяга, а ние се настанихме в автобуса.
Тя се обляга на стола си доволно и отново вдига очи към прозореца.
— Беше гот. Качихме се на горния етаж, излегнахме се на задните седалки и хапнахме малко пилешко. Пийнахме. Тогава са снимали лицата на всички. — Отбелязва го замислено. — Както и да е, излях малко „Джак Даниълс“ на задните седалки и го запалих с един от онези безплатни вестници ей така, на шега. Аш се разкикоти, защото не очакваше, че мога, а после цялата задна част на автобуса пламна. Всички се разкикотихме и започнахме да хвърляме още вестници, защото горе и бездруго цареше хаос. Разпали се много силно и вонеше, затова излязохме да гледаме отвън. Аш казваше на всички, че аз съм го направила. Вече целият автобус гореше. Минувачите ни поздравяваха с пляскане на ръце или с потупване на юмруци, беше пълна лудница. Направихме страхотни снимки с телефона ми. Не ме гледай така. Не съм малоумна. Нямаше да кача снимките онлайн или нещо подобно.
— Холи, как те заловиха? — питам с неутрален тон.
Очите й се откъсват от мен. Зарязва предизвикателността.
— Оказа се, че някой ме е снимал с мобилния си — как паля автобуса и как гледаме. И Аш, който казва, че аз съм го подпалила. На следващия ден излезе и снимка на първа страница на местния вестник. Как гледам горящия автобус. Използваха я в съда. Имаха и видеото, докато сме били вътре.