Гледала съм го. Холи с блеснал поглед като дете, което гледа фойерверки, весела, жива. Приятелят й Аш — заплашителна планина от мускули и спортни дрехи до нея, нейният закрилник. Смущаваш се от смеха, от вълнението, от гордостта. Смразяваш се, като гледаш поведението й сега, защото знаеш какво я кара да се усмихва.
— Вълнуваш ли се, че скоро си отиваш у дома?
Почти не очаквам откровен отговор, но трябва да попитам.
Тя отново поглежда към Амал. Смълчава се.
— Да, хубаво ще е. Липсват ми моите хора. Искам пак да облека нормални дрехи. — Холи свива рамене под широкия си гащеризон. — Да хапна нормална храна. Тук направо ще ме уморят от глад, адски е безвкусно.
— Смяташ ли, че някога пак ще направиш нещо такова, след като излезеш? — питам аз.
Струва си да пробвам. Тя се усмихва, най-сетне. Изпъва гръб на стола.
— Категорично не. Никога няма да направя такова нещо.
Холи пак се подсмихва. Дори не се старае да излъже убедително. Възнамерява да го направи отново, и още как. Започвам да се чувствам неловко от разговора. За пръв път се питам дали Холи не е психично болна. Искам интервюто да свърши.
— Какви планове имаш за бъдещето?
Поведението й тутакси се променя — лицето и позата стават други. Отново изглежда по-дребна, някак уязвима. Тонът на гласа й неочаквано става нормален, глас на двайсет и три годишна жена. Учтив, открит, дружелюбен. Промяната е дълбоко смущаваща. Не се съмнявам, че това е лицето, което ще види комисията по освобождаването.
— Ами говорих със затворническата благотворителна организация да се включа като помощничка, за да съкратя изпитателния срок. Искам да се върна в обществото и да докажа, че отново може да ми се има доверие. Ще ми помогнат да си намеря работа и ще се постарая заедно с надзорника си да се върна в правия път — казва тя мило и бодро.
Притискам я.
— Но какво искаш, Холи? Какво бъдеще? Какво възнамеряваш да направиш с живота си, след като излезеш от тук? — Старая се тонът ми да е равен, но усещам вкуса на собствените си думи.
Тя отново се усмихва невинно. Лази ми по нервите и й е приятно.
— Тепърва ще видим. Засега искам само да изляза от тук. За после не знам. Ще почакаме и ще се изясни, нали? Но очаквай… велики дела, Ерин. Велики дела. — И смразяващата усмивка се връща.
Поглеждам към Амал. И той ме поглежда. Това е абсолютно ужасяващият вид на нещата.
— Благодаря, Холи. Фантастично начало. За днес стига — казвам аз и изключвам камерата.
6
Предаването на булката
Петък, 29 юли
Даваме вечеря. Знам, че вероятно не е най-подходящият момент, като се има предвид всичко, което се случва в момента, но сватбата наближава бързо. Остават пет седмици, а аз още не съм помолила някого за изключително важна услуга.
Ще пристигнат след час. Още не съм се преоблякла или изкъпала, нито пък съм започнала да готвя. Ще бъде печено пиле. Не знам защо. Сигурно защото е бързо, лесно и е нещо, което с Марк можем да сготвим заедно. Той подготвя месото, аз — гарнитурата. Когато го отбелязах преди време, на Марк му допадна като метафора за връзката ни. Рядък миг на лекота. Шегата бързо се изпари обаче и сега стоя сама в свръхмодерната ни кухня и се взирам в студеното месесто пиле и купчината зеленчуци.
Марк не се справя добре, затова закъснях днес. Изпратих го да се приготви. Минала е седмица от уволнението му и оттогава той само снове — в дневната, в спалнята, в банята, бос и крещи по телефона на хора в Ню Йорк, Германия, Копенхаген, Китай. Имаме нужда да си починем една вечер. Аз имам нужда от почивка една вечер.
Поканила съм Фред Дейви и съпругата му Нанси на вечеря днес. Планираме го вече от месец. Като роднини са ни. Фред ми помага и ме подкрепя още откакто се запознахме по време на първата ми работа. А прелестната Нанси е една от най-сърдечните и мили жени, които познавам, и не пропуска рожден ден, откриване или събиране. Моето сурогатно семейство, моята импровизирана опорна система.
Марк още не се е появил в кухнята, затова се залавям с храната сама. Той говори по телефона вече половин час, опитва се да тръгне по следата до поредната възможност за нова работа. Оказва се, че оглеждането, което спомена сутринта в деня на годишнината ни, не е довело до нищо и въпросният „приятел“ в Ню Йорк всъщност е натопил Марк, а в крайна сметка и двама ни в тази каша.