Когато се прибрах у дома в деня, когато той изгуби работата си, Марк вече се беше досетил, че Андрю от Ню Йорк е виновникът за всичко. Андрю звъннал в кабинета на Марк и объркал гласа на Грег с този на Марк — нямам представа как е станало, защото Грег е от Глазгоу. Както и да е, Андрю взел Грег за Марк и му казал, че някой от нюйоркския офис ще му звънне по-късно през деня с предложение за работа. И Грег, каквото е нищожество, със сигурност грейнал от радост, отишъл право при шефа им и го осведомил за телефонния разговор.
Андрю от Ню Йорк явно не приел добре обвинението за участието си в бъркотията и в резултат провалил предложението за работа. Всички тези ходове целели единствено да му спестят унижението да се извини за грешката, която е допуснал. В света на банковото дело обаче извинението е проява на слабост. Слабостта не вдъхва доверие, а както всички знаем, пазарът се гради на доверие. Бичи пазар — печелиш, мечи пазар — губиш.
В резултат Марк е без работа, стои полугол в дневната ни и крещи по домашния телефон.
Уверява ме, че не всичко е загубено. Говорил бил с Рафи и с още няколко приятели от службата и се оказва, че има поне три възможности, ако не и повече. Просто трябвало да стисне зъби за няколко седмици. Нищо повече не можел да направи на този етап. А дори да получел предложението, можел да започне едва след два месеца, тоест в средата на септември. Принудителна почивка.
Във всеки друг период от живота си щях да полудея от радост, но сега, когато снимките действително започнаха, ще бъда затрупана с работа до сватбата. Неподходящ момент.
И ето че той се появява в кухнята като по даден знак — изкъпан и преоблечен. Усмихва ми се, изглежда превъзходно. С бяла риза и току-що парфюмиран, хваща ме за ръка и ме завърта. Понасяме се в кратък беззвучен танц из кухнята, после той ме отдалечава с изпъната ръка от себе си и казва:
— Сега аз поемам. Качвай се горе и се направи още по-красива. Да видим дали ще можеш!
Грабва кърпата за съдове и през смях ме прогонва от кухнята като с камшик.
За някои хора тази промяна може и да е смущаваща, но аз харесвам това у Марк. Той умее да се променя светкавично, да разделя нещата. Владее емоциите си. Знае, че тази вечер имам нужда от него, затова е тук.
Горе не мога да реша какво да облека. Иска ми се да изглежда, че съм се постарала специално, но не прекомерно. Деликатно равновесие.
Тази вечер ще помоля Фред да ме заведе до олтара. Фред не ми е роднина, обаче ми е като баща. Уважавам го. Обичам го и ми се иска да вярвам, че и той ме обича. Както и да е, мразя да говоря за семейството си. Според мен хората придават прекалено голямо значение на това откъде идваме и недостатъчно — на това накъде отиваме, но все пак… май трябва да ви разкажа за семейството си, за да разберете.
Майка ми беше млада, красива и умна. Работеше много, управляваше компания и я обичах толкова силно, че мисълта за нея ми причинява болка. Затова не мисля. Тя умря. Колата й излязла от пътя и се претърколила върху железопътни релси една нощ преди двайсет години. Татко ми се обади в пансиона на следващия ден да ми съобщи. Вечерта дойде да ме вземе. Една седмица не ходих на училище. Имаше погребение. След това татко прие работа в Саудитска Арабия. Виждах го през ваканциите, когато ходех при него. На шестнайсет престанах да ходя, предпочитах да отивам в къщите на свои приятелки. Татко се ожени повторно и има две деца: Клоуи на шестнайсет и Пол на десет. Няма да може да дойде на сватбата ми. И, честно казано, се радвам. Напоследък никакъв го няма. Преди две години му ходих на гости. Спах в спалня за гости. Знам, че в мое лице вижда майка ми, защото и аз виждам само нея, когато погледна него. Е, това е. Толкова по въпроса.
Когато най-сетне слизам долу, във въздуха се носят упойващите аромати на вечерята. Масата е сложена. Най-хубавите чинии, най-хубавите чаши, шампанско, Марк дори е измъкнал отнякъде платнените салфетки. Боже, дори не знаех, че имаме. Усмихва ми се до уши, когато влизам, дълбоките му кафяви очи се плъзват по очертанията на тялото ми под роклята. Спрях се на семпла черна кадифена рокля, тъмната ми коса е прибрана, за да се виждат дългите златни обеци, които Марк ми подари за рождения ден.
— Превъзходно — казва той, измервайки ме с очи от глава до пети, докато пали последната свещ.
Поглеждам го мълчаливо. Напрегната съм. Стои с масивните си гърди, красив. Забелязва тревогата ми. Зарязва каквото прави и се приближава.