— Всичко ще бъде наред. Молиш го за нещо прекрасно. Нещата ще се подредят — прошепва в ухото ми и ме притиска към себе си.
— Ами ако той попита за тях? — поглеждам го аз.
Не мога отново да говоря за това. Не искам да мисля за нея.
— Той те познава. Знае, че има причини да го помолиш. А ако те попита, ще се справим заедно, ясно?
Марк се отдръпва и ме поглежда в очите. Кимвам неохотно.
— Добре.
— Вярваш ли ми? — пита ме.
— Безусловно.
— Ами добре тогава! — усмихва се той. — Хайде да си устроим една страхотна вечеря.
В този момент на вратата се звъни.
7
Булчинската рокля
Сряда, 3 август
Дружелюбна ирландка подгъва булчинската ми рокля на нивото на коленете ми. Казва се Мери. Стоя, обвита в деликатния крепдешин, и наблюдавам цялата сцена сякаш отдалече, не знам какво чувствам. Каро, моят сватбен агент, също наблюдава. Тя ми помогна да намеря роклята. Познава дизайнери на костюми за киното. Те разполагат с много облекла от отминали епохи — купуват ги на търгове, правят им копия за филмовите продукции, после ги разпродават онлайн. В безукорно състояние. Тази рокля е от тях. Идеална е.
Дошли сме в шивашко ателие на Савил Роу за няколко дребни поправки. Не е нужно много, роклята ми е напълно по мярка.
Собственикът на ателието посещавал бащата на Каро, докато бил жив. Не съм сигурна как е починал, сигурно от сърдечен удар, но бил стар. Станал баща на доста напреднала възраст, мисля, че тя го помни шейсет-седемдесетгодишен. Не знам много за него — само незначителни подробности, които са се прокрадвали в разговорите, но съвсем малобройни. В тоалетната на долния етаж в къщата й виси поставен в рамка чек за един милион британски лири на негово име. Самата къща, чийто единствен наследник е Каро, е пететажна, намира се в „Хампстед“ и отзад има градина с големината на Ръсел Скуеър. Баща й е бил истински милионер от старата школа, поне това успявам да заключа. В дневната имат творба на Уорхол, облегната нехайно на стената.
Затова, когато Каро ме посъветва нещо, гледам да я слушам, ако мога да си го позволя. Ще направят поправките по роклята безплатно. Не съм сигурна защо, но мога да си го позволя.
— Добре, готови сме, миличка — изтрива мъха от коленете си Мери, докато става.
На улицата Каро се обръща към мен:
— Късен обяд?
Умирам от глад. Не съм хапвала нищо от снощи. Сутринта взех необичайното за мен нелогично решение да не закусвам заради пробата на роклята. Знам, знам, в деня на сватбата всъщност ще се храня. Дори го очаквам с нетърпение — кетърингът, който сме избрали, изглежда страхотно. Ангажирали сме го, платили сме депозит. Ще дегустираме менюто следващата седмица. Боже, умирам от глад.
— Идеално.
Поглеждам си часовника: три следобед. По-късно е, отколкото си мислех, но наистина трябва да поговоря с нея. Босоногото сноване на Марк се върти неспирно в съзнанието ми. Имам нужда да поговоря с нея за работата на Марк. Не искам, но се налага. Макар да ми се струва като предателство да обсъждам връзката ни с други хора. Обикновено е обратно — двамата с Марк обсъждаме другите. Не говорим един за друг пред външни хора. Ние сме си ние. Непроницаеми. Досега.
Не Марк е проблемът обаче. Просто не знам как да постъпя. Как да поправя случилото се. Каро явно е разгадала изражението ми.
— Хайде, отиваме в „Джордж“ — заявява тя.
Да, „Джордж“. Там ще е спокойно по това време. Ресторантът е превъзходен, само за членове, с веранда под сенници навътре от улицата в сърцевината на „Мейфеър“. Галерията осигурява на Каро достъп до всичко. Тя ме хваща за ръката и ме повежда.
— Какво има? — пита тя настойчиво, след като сервитьорът ни поднася две изпотени чаши с ледена вода и се отдалечава.
Поглеждам я, докато жадно пия, а резенчето лимон настойчиво ме потупва по горната устна.
Тя се подсмихва.
— Не си прави труда да ме уверяваш, че всичко е наред. Не те бива в лъжите, Ерин. И очевидно си умираш да ми кажеш. Така че говори.
Каро поднася чашата към устните си и отпива очаквателно.
Изпила съм си водата. Кубчетата лед издрънчават.
— Ако ще водим този разговор, трябва после да го забравиш. Обещай ми. — И аз колебливо оставям празната чаша.
— По дяволите, скъпа. Да, добре, обещавам.
Тя се обляга на стола си и извива вежди.
— Става дума за Марк. Уволниха го.