Късно следобед най-сетне оставям Каро и се вливам в потока на пътниците надолу към метрото в час пик, леко замаяна от виното и доста бавна. Докато пътувам към къщи, обмислям какво да му кажа. Трябва да поговорим както трябва. За всичко всъщност.
Или пък трябва да се чукаме. Това като че ли винаги ни зарежда. Вече четири дни не сме го правили, а това е много за нас. Всъщност ние се любим поне веднъж дневно, такава двойка сме. Знам, знам. Не ме разбирайте погрешно, знам, че не е обичайно. Знам, че след първата година това е щуро. Знам го, защото, преди да се запозная с Марк, сексът беше по-скоро нещо като събитие, за което имаш билет веднъж месечно. Свръх-обсъждан и крайно разочароващ. Повярвайте ми, преживяла съм предостатъчно скапани връзки. Само че ние двамата — Марк и аз — бяхме различни. Желая го. Желая го постоянно. Мириса му, лицето му, тила му, ръцете му върху тялото ми. Между краката ми.
Боже, колко ми липсва. Усещам как пулсът ми се учестява. Жената срещу мен вдига поглед от кръстословицата си. Смръщва се. Може би чува мислите ми.
Под роклята си усещам мекото потъркване на прасковената коприна по кожата си. Еднакъв сутиен и бикини. Винаги нося комплекти, откакто започнах да излизам с Марк. Той обича коприна. Бавно кръстосвам крака и усещам допира на кожа до кожа.
8
Дегустация
Събота, 13 август
Първото нещо, свързано със сватбата, което предприехме, след като се сгодихме, беше да разгледаме евентуални ресторанти. Ходихме на много места: шантави, сурови, пищни, футуристични, земни. Какви ли не, обиколихме ги всичките. Но още щом влязохме в рецепцията на „Кафе Роял“ с дървената ламперия и книжната атмосфера, стана ясно, че искаме това. Каквото и да беше.
Днес ще опитаме по три варианта на менюто, приготвени само за нас и поднесени в някоя от залите, съчетани със съответните вина и шампанско. Очакваме го отдавна, но сега, когато моментът настъпи, ни се струва донякъде като формалност. Освен това е странно да празнуваме, докато Марк преживява неприятности. Не може да спрем живота си обаче.
В метрото на път за насам Марк чете новините на телефона си. Аз се опитвам да направя същото. На „Ковънт Гардън“ той се обръща към мен:
— Ерин, знам, че се вълнуваш от това, което предстои, но може ли да решим още отсега да изберем най-евтиния вариант за храната и напитките? Ще дегустираме и ще бъде страхотен ден, но нека в крайна сметка да изберем най-евтиното, става ли? Това е петзвезден ресторант, всичко ще бъде вкусно. Съгласна ли си? Имаш ли нещо против?
Разбирам го. Има право, естествено. Даваме вечеря за осемдесет човека, трябва да проявим здравомислие. Пък и, честно казано, виното на заведението е забележително. Не ни трябва нищо повече.
— Да, добре. Съгласна съм. Но да го направим както трябва. Да издаваме уместните звуци до края? Искам да опитам всичко. Защо не, нали? Само веднъж ще го правим. Ще дегустираме и ще съобщим решението си накрая. Съгласен?
Той си отдъхва.
— Добре! Страхотно. Благодаря ти.
Стисвам ръката му. Той ми отговаря със същото. Нещо едва доловимо се размърдва дълбоко в погледа му.
— Ерин, благодаря ти, че си толкова… Много ми се е събрало в момента и съзнавам, че сигурно не се държа по най-добрия начин.
Очите му се плъзват по околните пътници. Всички са вглъбени в телефоните и книгите си. Марк се привежда към мен и довършва по-тихо:
— Когато съм в стрес, обикновено се затварям. И понеже не съм често в стрес, ми е трудно да се оправя с това сега. Затова ти благодаря.
Стисвам ръката му още по-силно и облягам глава на рамото му.
— Обичам те. Всичко е наред — прошепвам.
Той се размърдва леко, изпъва се на седалката си в метрото. Не е приключил, има още. Вдигам глава.
— Ерин, миналата седмица направих нещо…
И млъква. Взира се в лицето ми. Коремът ми се свива. Такива мълчания винаги ме смразяват до мозъка на костите. Подготвителни думи. Предстояща лоша новина.
— Какво си направил? — питам тихо, за да не го уплаша, не искам да се затвори.
— Извинявай, че ти казвам чак сега. Просто мислех, че моментът не е подходящ, после така и не настъпи по-удобен, накрая се превърна в проблем и ето на…
Марк млъква отново. В очите му се чете съжаление.