— Отмених сватбеното ни пътешествие.
— Какво?
— Не цялото. Отмених една седмица. Сега имаме само две седмици на Бора Бора.
Той се взира в лицето ми. Мъчи се да отгатне какво ще последва.
Отменил е сватбеното ни пътешествие. Не, не го е отменил, променил го е отчасти, това е. Но защо не ме е попитал? Не е казал нито дума? Не се е посъветвал с бъдещата си съпруга? Защо тайно? А сега, след като се уговорихме да платим по-малко за храната, преценява, че може да ми съобщи. Така. Добре.
Мислите ми препускат бясно, докато се опитвам да проумея нещата. Да разбера смисъла им. Но нищо не ми хрумва. Важно ли е? Може би не. Всъщност не мога да се заставя да ми пука. Не мога да се принудя почивката да бъде нещо важно. Не я усещам така. Смея ли да отговоря: не ми пука. Трябва ли да ми пука? Но пък може би важното е, че той ме е излъгал. Да. Излъгал ли ме е всъщност? Май не е така, нали? Просто е направил нещо, без да ме предупреди. Ама стига де, нали сега ми казва. Е, все пак рано или късно трябваше да ми каже, нали? Каква друга възможност има? Да ми съобщи в самолета? Не, разбира се, че щеше да ми каже. Всичко е наред. Просто напоследък съм заета. Твърде погълната съм от работата си. А и две седмици на тропически остров си е чудесно. Не само чудесно, фантастично е. Повече, отколкото някои хора преживяват за цял живот. Пък и на мен не ми трябва това. Искам него. Искам само да се оженя за него. Нали?
Ще оправим нещата после. Засега няма да го плаша.
Няма да влошавам положението. Допуснал е грешка и съжалява, това е. Вдигам ръката му, все още преплетена с моята, и целувам кокалчетата на пръстите му.
— Всичко е наред. Не се тревожи. По-късно ще поговорим за парите. Хайде сега да прекараме един прекрасен ден.
Той се усмихва, но очите му остават тъжни.
— Дадено. Хайде да прекараме един прекрасен ден.
И денят наистина е прекрасен.
В блещукащата зала с дървена ламперия и огледала по стените двамата се настаняваме на маса с бяла покривка насред море от лакиран светлобежов паркет. Усмихнат сервитьор подрежда сложни блюда, изкусно аранжирани със сезонни гарнитури. След като поднася трите варианта на предястието, метрдотелът обяснява какво представлява всяко от блюдата и дискретно ни подава меню с имената и цените. После ни оставя да преценяваме. Разглеждаме менюто.
ПРЕДЯСТИЯ:
Омар с кресон, ябълка, винегрет крем фреш
32 лири на човек
Стриди с винегрет с лук, лимон, кафяв хляб с масло
19 лири на човек
Аспержи с пъдпъче яйце, червено цвекло и сос ремулада с целина
22,50 лири на човек
Умножете по осемдесет. И това са само предястията. Поглеждам към Марк — пребледнял е. Не се сдържам, избухвам в смях. Той ме поглежда и по лицето му се изписва облекчение. Усмихва се и вдига чашата си за тост. И аз вдигам своята.
— Да пием за меню без предястия?
— Без предястия — засмивам се.
Залавяме се да ги опитваме. Струват си всяко пени. Добре че няма да ги плащаме.
Избираме основното ястие: домашен пилешки пай на „Кафе Роял“ с бекон, пъдпъдъче яйце, крехък зелен боб и картофено пюре — 19,50 лири.
За десерт се спираме на: крем от черен шоколад и компот от диви череши — 13 лири.
Плюс трийсет бутилки червено вино на заведението, трийсет бутилки бяло вино на заведението и двайсет бутилки шампанско.
Въобразяваме си, че сме се справили чудесно, докато метрдотелът Джерард не сяда да си поговорим след кафето. Оказва се, че минималната цена е шест хиляди лири. Сигурно са ни го казали миналата година, когато направихме резервацията, но ние не сме слушали внимателно, а дори да бяхме, тогава нямаше да има значение. Джерард ни успокоява — можело да качим сумата до необходимия минимум, като добавим кафе и сирена за осемдесет човека. Тоест да добавим още хиляда и триста лири към общата сметка. Съгласяваме се. Какво друго ни остава? Сватбата е след три седмици.
След това, натъпкани и преливащи от угризения, слизаме в метрото на спирка „Пикадили“. Още преди металните бариери, Марк стисва ръката ми и ме спира.
— Ерин, не можем да го направим. Сериозно ти казвам, това е лудост. Много е скъпо, нали? Не, наистина? Когато се приберем, трябва да отменим всичко. Да, ще изгубим депозита, но просто ще отменим тържеството. Ще направим церемонията в „Ол Соулс“, а после ще отидем в някое местно заведение, какво ще кажеш? Или при родителите ми? Ще могат да организират нещо набързо, нали?