Свеждам поглед към ръката, стиснала моята. Не познавам този човек.
— Марк, вече малко ме плашиш. Защо се държиш така? Това е сватбата ни. Имаме спестявания, не сме затънали в заеми, за да платим сватбата си. Случва се само веднъж в живота и аз лично искам да похарча парите си за това. За нас. Не всичките си пари, разбира се, но някаква част. Иначе какъв е смисълът?
Той издиша силно през носа. Разстроен, прекъсва разговора, пуска ме, слизаме в метрото. Мълчим до края на пътуването. Наблюдавам другите хора. Чудя се как ли живеят. Седя до Марк, но не му говоря, представям си, че не го познавам. Че съм просто момиче, което пътува само с метрото. Не трябва да се тревожа какво предстои, нито как ще протече животът ми оттук нататък. Мисълта ме успокоява. Аз искам Марк. Наистина. Само да можех да го изтръгна от това състояние. Само да можех да оправя всичко.
Той ми се нахвърля още щом прекрачваме прага. Вече не шепне като в метрото.
Заявява, че не разбирам. Не го слушам. За пръв път го виждам такъв, като че ли нещо напира да изригне от него.
— Според мен ти не проумяваш какво се случва, Ерин. Какво се случва всъщност. Вече нямам работа. Нямаме пари за тези неща. И не мога да си намеря нова работа, защото никой не наема хора. Моят свят е различен от хуманитарните глезотии или от твоето филмово училище. Не мога просто да се откажа и да се захвана с нещо друго. Аз съм инвестиционен банкер. Това е професията ми. Не съм подготвен да правя нищо друго. А дори да бях, няма значение. Не е възможно да основа собствена банка или, знам ли, да се включа в някакъв постмодерен проект или подобна щуротия. Не съм като теб. Произходът ми е различен. Цял живот съм се борил, за да стигна дотук. Цял живот. Знаеш ли колко ми беше трудно? Хората от моята гимназия работят на бензиностанции, Ерин! Проумяваш ли го? Живеят в общински апартаменти и зареждат рафтове в супермаркети. Няма да се върна там. Няма да го допусна. Нямам обаче резервен план. Нямам семейни приятели в издателския бизнес, в журналистиката или във винопроизводството. Родителите ми са пенсионери в Ист Райдинг — и двамата много скоро ще имат нужда от грижи. Спестяванията ми са общо осемдесет хиляди, останалото е затворено в тази къща. А сега искаме и бебе. Имах истинска работа, но я изгубих и сме прецакани. Защото, за съжаление, нямам лукса да ми се плаща като теб!
Усещам как раздразнителността се надига у мен. Достатъчно. Стига толкова за днес.
— Майната ти, Марк! Държиш се като негодник. Кога се е налагало да ми плащаш? Кога? Какво съм аз, да не съм ти компаньонка?
А трябваше да бъде чуден ден.
— Не, Ерин, за съжаление, не си. Защото, ако беше, сега щеше да си затвориш устата.
Сърцето ми прескача в гърдите. По дяволите. Марк е изчезнал и в стаята с мен изневиделица се е появил един непознат. По дяволите. Дишането ми става плитко. Боже, не плачи! Моля те, Ерин, не плачи. Дишай. Усещам как очите ми парят.
Марк ме гледа. Промърморва нещо неразбираемо, обръща се и вперва поглед през прозореца.
Сядам безмълвно.
— Не мога да повярвам, че го каза, Марк — прошепвам.
Знам, че трябва да си замълча, но не, не бива да си мълча. Няма начин! Ще се омъжа за него след три седмици. Ако оттук нататък животът ми ще бъде такъв, трябва да знам.
— Марк…
— Какво, Ерин? Какво ще стане според теб след сватбата? Ако имаме деца? Какво ще стане? Моята работа осигуряваше парите за всичко. За тази къща.
— Не, Марк! Не! И двамата платихме къщата! И аз вложих спестяванията си в депозита. Всичко, което имах — изстрелвам на висок тон като него.
— А, добре, направо страхотно, Ерин. И ти си вложила парите си. Но не можеш да плащаш ипотеката с твоята заплата, нали? Не живеем в едностаен апартамент в Пекам все пак! Няма начин да покриваш ипотеката с онова, което печелиш. Не искам да те разстройвам, Ерин, но ти просто не ме слушаш. Налага се да продадем къщата. Очевидно е!
Да я продадем ли? О, боже! Явно по лицето ми се е изписал ужас, защото той кимва доволно.
— Не си се замисляла за това, нали? Защото, ако беше, Ерин, щеше да си толкова разтревожена, колкото съм аз. Ние потъваме.
Боже! Мълча. Държала съм се като идиот. Вече го проумявам. И ме боли. Не ми е хрумнало нито едно от нещата, които каза Марк. Не съм се замисляла, че има вероятност плановете ни просто да се провалят. Той да не успее да си намери нова работа.
Марк има право. Нищо чудно, че е толкова ядосан. Справял се е сам с всичко това. Но тогава си спомням. Не е задължително да става така. Както каза Каро, той би могъл да прави нещо друго.