— Но ти можеш да си намериш работа! Каквато и да е работа! Имаш страхотен опит, не може ли просто…
— Не — прекъсва ме той изморено. — Не става така. Какво друго да правя, по дяволите? Умея само да оценявам и да продавам ценни книжа. Освен ако не предлагаш да се хвана в някой бар.
— Моля те, Марк, просто се опитвам да помогна! Не познавам твоя бранш, нали? Опитвам се да ти помогна да намерим изход, затова престани да повтаряш, че не разбирам нищо, и се постарай да ми обясниш. Моля те.
Съзнавам, че звуча като капризно дете, но не знам какво друго да кажа. Той се отпуска на канапето срещу мен изтощен. С приведени рамене. В безизходица. Мълчим, чуват се тихият тътен на уличното движение и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата в градината.
Ставам и отивам при него. Нежно докосвам гърба му с длан. Той не се отдръпва, затова започвам леко да го разтривам. Успокоявам го, галя топлия му гръб през памука на ризата. И той ми позволява.
— Марк? — започвам колебливо. — Нямам нищо против да продадем къщата. Ще е тъжно, защото тук ми харесва, но не ме интересува къде ще живеем. Искам само теб. Където и да е. Под някой мост дори. В палатка. Само теб. Не нужно непременно да имаме деца веднага, ако моментът е неподходящ. И още нещо, знам, че не искаш да работиш друго, но за мен няма значение, ако си щастлив. Мнението ми за теб няма да се промени. Ти си си ти. Не те обичам заради парите. Да, хубаво е да ги имаме, но единственото ми желание е да бъда с теб. Можем дори да живеем при родителите ти в Ист Райдинг, ако искаш.
Той вдига поглед и се усмихва неволно.
— Страхотно, Ерин, защото исках да ти кажа още нещо — мама вече е приготвила леглото в стаята за гости.
Гледа ме лукаво. Шега. Слава богу! Засмиваме се и балонът на напрежението се пука. Всичко ще бъде наред.
— Обаче наистина мисля, че майка ти ще е на седмото небе! — засмивам се.
Той се усмихва — отново смутено, момчешки. Обичам го.
— Извинявай. — С непоколебим поглед. Наистина съжалява.
— Ще ме включиш ли отново в отбора? — питам.
— Да, извинявай. Отдавна трябваше да ти кажа какво изпитвам. Но отсега нататък ще го правя, съгласна ли си?
— Да, моля те.
— Добре. Ерин, знам, че е глупаво… но не мога да се върна на нулата. Не мога да започна отначало.
— Знам, скъпи. Всичко е наред. Няма да ти се наложи. Ще измислим решение заедно. Защото ние така правим.
Той хваща другата ми ръка, ръката с пръстена, и я поднася към устата си.
— Марк, да започна ли отново да пия хапчета? Не е ли по-добре да почакаме?
— Знаеш какво казват хората — Марк целува годежния пръстен, — моментът никога не е подходящ.
Още иска дете. Слава богу. Придърпва ме към себе си. Вдигаме крака на канапето и заспиваме прегърнати на есенното слънце.
9
Второто интервю
Понеделник, 15 август
Отново съм в „Холоуей“, за да се срещна с Алекса, втората затворничка, която щях да интервюирам. Надзирателя Амал го няма, днешният се казва Найджъл. По-възрастен е от Амал, към петдесет и пет, цял живот е бил в този затвор. Съдейки по вида му, бих казала, че още на двайсет и няколко е престанал да се вълнува от работата си, но ето на, още е тук. В същата стая като предишния път сме. Мисля си за Холи, която се взираше с непроницаем поглед към ивицата небе, и лицето й се превръща в това на Марк. Освобождаването на Холи и интервюто й след него са насрочени за след пет седмици, чак след сватбата, а вече — и след сватбеното ни пътешествие.
Странен влажен ден. Отпивам от нескафето за служители, което ми даде Найджъл, и чакам да дойде Алекса. Кафето е топло и силно, а в момента само това има значение. Обичам го топло и силно като мъжете. Шегувам се, естествено. Един момент, шегувам ли се всъщност? Не спах добре предишната нощ, минаха два дни от спора ни, но май вече се оправихме. Марк и аз. През уикенда отменихме резервацията за сватбения ресторант и променихме голяма част от останалите неща заедно. Всъщност беше доста забавно. С облекчение установих, че не съм свръхнапрегната булка, ни най-малко. Съкратихме някои разходи, поотпуснахме други. Вече сме готови. И Марк изглежда много по-щастлив. И по-спокоен. Пак си е същият. Мисля, че случилото се поразклати самочувствието му, но вече отново чертае планове. Не ме интересува сватбата, искам само той да е щастлив.
Найджъл се прокашля и ми кимва. Включвам камерата до мен и се изправям неловко, сякаш да поздравя непознат човек. Странното обаче при Алекса е, че след разговорите ни по телефона имам чувството, че я познавам, макар всъщност да не съм я виждала.