През прозорчето на вратата забелязвам очите й: сърдечни, спокойни, сериозни. Гледа ме под мекия си рус бретон, докато влиза. Открито лице. Светлосиньото затворническо облекло и гуменките без връзки на нея изглеждат като от скандинавска модна къща. Все едно пробва нещо ново за Лондонската седмица на модата. Много минималистично, много шик. Алекса е на четирийсет и две. Поглежда към Найджъл и го чака да кимне, преди да се настани на стола срещу мен. Протягам ръка над празната бяла маса. Тя я поема с кротка усмивка.
— Алекса Фулър — представя се тя.
— Ерин. Радвам се най-сетне да се запознаем, Алекса. Много ви благодаря, че дойдохте.
— Да, най-сетне свързах гласа с име — отговаря тя и се усмихва по-широко.
Сядаме. Иска ми се веднага да започваме, но Алекса гледа Найджъл. Присъствието му ще се окаже спънка.
— Найджъл, камерата вече е включена и записва. Имате ли нещо против да не присъствате на интервюто? Ще предоставя записите. Просто излезте пред вратата.
И през ум нямаше да ми мине да помоля Амал за същото по време на интервюто с Холи, но Алекса е най-безопасният ми събеседник. Найджъл свива рамене. Сигурна съм, че е запознат с историята на Алекса и с нейното престъпление. Знае, че ще бъда в пълна безопасност. Не съм сигурна колко безопасно е с Холи и Еди Бишъп обаче. Дали изобщо управата на затвора би оставила тези двамата без охрана?
Еди поиска още едно интервю по телефона. Получих имейл от „Пентънвил“ в неделя. Не съм сигурна какво точно желае да обсъждаме. Дано не се откаже от снимките следващия месец. Дано просто да си играе.
Изчаквам Найджъл да излезе и резето да издрънчи, чак след това започвам:
— Благодаря, Алекса. Много съм признателна за участието ви. Знам, че обсъдихме всичко по телефона, но да обобщим: ще запиша целия ни разговор днес. Ако нещо не се получи както трябва или прецените, че не сте се изразили, както ви се иска, ще ми кажете и аз ще задам въпроса отново или ще го перифразирам. Не се тревожете за поведението си пред камерата. Не й обръщайте внимание, просто разговаряйте с мен. Най-нормален разговор.
Тя се усмихва. Казала съм нещо забавно.
— От доста време не съм водила „нормален разговор“, Ерин, така че ще се наложи да проявите търпение. Ще се постарая.
Алекса се засмива. Гласът й е плътен и сърдечен. Интересно е да го чуя на живо след толкова разговори по телефона. От началото досега я интервюирах три пъти доста продължително. Успях да не засягам основните теми, защото искам да ми разкаже цялата си история за пръв път пред камера. Без подготовка. Странно е, че седи сега отсреща, съвсем истинска. Разбира се, виждала съм нейни снимки в досието, статии във вестника, историята, която Марк прочете през рамото ми само преди месец, но това тук е различно. Тя е толкова спокойна, толкова овладяна. Виждала съм снимки от ареста й преди четиринайсет години, когато е била на двайсет и осем. Сега е някак по-красива. И тогава е била привлекателна, но явно красотата й е съзряла с възрастта. Меката й тъмноруса коса е прибрана отзад на ниска опашка, леко мургавата й кожа е посипана с лунички по носа и челото.
Само донякъде се шегува, че не е водила нормален разговор. Чета го в очите й. Усмихвам се. Разбирам защо се е съгласила да участва в проекта. Носталгия по културата. Сигурно в „Холоуей“ няма много хора като Алекса. С нейния произход. Двете с нея сме от различни поколения, но определено сме сродни души.
— Ами да опитаме, а? Имате ли въпроси, преди да започнем? — питам.
— Не, може направо да започваме. — Тя оправя без нужда дрехите си и отмята бретона от очите си.
— Страхотно! Предупреждавам ви, че въпросите ми ще бъдат кратки, по-скоро като ориентири, за да се съсредоточите над темата или за да ви насоча другаде. При монтажа ще изрежа въпросите си, може да запишем допълнително и глас. Добре, да започваме. Бихте ли ми казали името си, възрастта и присъдата?
Усещам как телефонът вибрира беззвучно в джоба ми. Марк. Може би с добри новини. Предложение за работа? Боже, дано! Така всичко ще се реши с един замах. Вибрацията секва рязко. Или се е включила гласовата поща, или си е спомнил, че днес съм тук. И какво правя.
Съсредоточавам се над работата. Виждам как Алекса поема леко дъх, прогонвам мислите за Марк и затворническата стая сякаш изчезва около събеседничката ми.