В съзнанието ми прелитат образи от предишния ден: тостът на Фред, тостът на Марк, Каро, която разговаря с родителите на Марк, първият танц. Последният танц. Предишната нощ, най-сетне сами. Отчаяно зажаднели един за друг.
Чувам потракването на порцелан. Станал е.
След секунда съм извън душа и мокра в обятията му.
— Много е рано, Ерин, много е рано — протестира той намръщено и налива горещо кафе за двама ни.
Засипвам го с целувки и с вода от душа. Той ми подава чаша и аз заставам пред него чисто гола, докато отпивам. В този момент изглеждам прекрасно, нищо че сама го казвам. Във форма съм. Постарах се. Не се жениш всеки ден. Той пие кафе, седнал в края на леглото, и лениво плъзга очи по тялото ми.
— Красива си — казва, все още сънен.
— Благодаря — усмихвам се аз.
За нула време се обличаме и напускаме хотела. Мерцедесът се плъзга с неделното утро пред хотела. Шофьорът се представя като Майкъл, но почти не продумва, докато пътуваме към „Хийтроу“. Носим се по пустите улици в своя ухаещ на кожа пашкул, навън се мяркат само окъснели купонджии, които се прибират. Някъде навън, в Северен Лондон, зад заключени коридори, лежат Алекса, Еди и Холи в своите голи залостени килии, които никога няма да видя. Предстои им да преживеят един ден, който никога няма да проумея напълно. Усещам свободата си с нова яснота.
На летището Марк ме повежда покрай извилата се вече опашка на гишетата на „Бритиш Еъруейс“ към празните гишета в края на пътеката. Първа класа. За пръв път. Изпитвам вълнение, примесено с типичната за средната класа вина. Искам го, но съзнавам, че не бива да го искам. Марк е пътувал в първа класа с клиенти и ме уверява, че много ще ми хареса. Не бива да обръщам прекалено голямо внимание.
На гишето жена с ослепителна усмивка ни поздравява като приятели, които се връщат у дома след дълго отсъствие. Фиона, единствената служителка на гише за чекиране, която ми се е представяла по име, е безкрайно дружелюбна и услужлива. С това като нищо мога да свикна. Явно с пари можеш да си купиш време, а с време — внимание. Усещането е страхотно. Не прекалявай с анализите, нареждам си мислено. Просто се наслаждавай. Скоро пак ще си бедна.
Минаваме през проверките за сигурност. Охраната проверява багажа ни почти неловко. След като се обувам, Марк ме превежда през залата към стената в дъното вдясно. Най-обикновена бяла врата. Без табела. Прилича на служебен вход. Той се усмихва.
— Вратата на милионерите — извива той усмихнато вежди. — Моля!
Мога само да го последвам. Той крачи самоуверено с вид на човек, който знае къде отива, а аз съм напълно сигурна, че всеки момент ще ни спрат. Докато приближаваме към вратата без табела, очаквам всеки момент нечия ръка да стисне моята, да ни заведат в някоя тясна стая и да ни подложат на многочасов разпит като терористи. Нищо подобно не се случва обаче, прекосяваме залата, незабелязани от никого, минаваме през странната врата и се озоваваме сред кроткото оживление на прохладната зала „Конкорд“.
Това е таен път само за първа класа. От проверката направо в салона на „Бритиш Еъруейс“. Значи така живее другата половина от човечеството. Е, по-скоро един процент. Нямах представа.
„Бритиш Еъруейс“ плащат един милион лири годишно на летище „Хийтроу“, за да са сигурни, че пътниците им в първа класа няма да бъдат подложени на унижението да минат покрай всички онези безмитни магазини, пълни с ненужни за тях боклуци. Днес и на нас ни е спестено.
В салона е истински рай. Много е приятно от тази страна на вратата, не че допреди пет минути изобщо подозирах за съществуването му. Странно, нали? Тъкмо си мислиш, че знаеш какво е хубаво, и изведнъж се оказва, че има напълно различно ниво над това, което знаеш, че съществува. Може би е по-добре изобщо да не разбира човек. Може би е по-добре да не знаеш, че всички останали на летището биват насочвани през магазини с единствената цел да им вземат и малкото пари, които имат, докато твоите са си непокътнати.
Престани да го мислиш, Ерин. Просто се наслаждавай. Напълно в реда на нещата е да се зарадваш на нещо хубаво.
Тук всичко е безплатно. Настаняваме се в едно от кожените сепарета и си поръчваме лека закуска: прясно изпечени шоколадови кифлички и английски чай. Поглеждам Марк. Великолепният ми Марк чете вестник. Изглежда щастлив. Оглеждам и останалите хора в салона. Кой знае защо, първокласното пътуване ги прави някак мистериозни — загадъчността се процежда от всяко движение и го дарява с изящество. Или просто аз се чувствам така, защото сякаш съм влязла в селенията на еднорозите.