— Като потеглим, ще духа — усмихва се той.
Има мило лице като жените на летището. Сигурно тук нямат много тревоги, далече са от суровия градски живот.
Марк подава багажа ни и сам скача в лодката. Потегляме. Носим се в тъмното покрай тихи заливи. Иска ми се така да бяхме организирали полетите си, че да видим това. Сигурно гледката е шеметна, но сега в тъмното виждам само блещукащите светлини по брега и огромната луна, надвиснала над водата. Ярката бяла луна. Сигурна съм, че не е толкова ярка в Англия. Но би трябвало. Може би просто не изглежда така заради замърсения въздух.
Англия ми се струва вече толкова далече. Оградените с жив плет улици, заскрежената трева. Домъчнява ми за вкъщи — на близо петнайсет хиляди километра, където е мъгливо и студено. Косата ми се развява на уханния бриз. Вече пристигаме. Обръщам се към сушата, към брега, към светлините на „Четири сезона“. И ето го там.
Водата край нас става изумрудена, блещука от дълбините на зелената лагуна. Постройките със сламени покриви — ресторантите, общите помещения и баровете — се къпят в мека светлина на свещи. По брега горят факли. Наколни вили изливат топлото си оранжево сияние в плътния мрак на Южния Пасифик. И тази луна, която като мощен фар на провинциален път грее иззад високия силует на планината Отеману, угаснал вулкан в центъра на Бора Бора. Пристигнахме.
Водата спокойно се плиска край нас, докато пърпорим към брега. Пристанът е осветен със свещи, посрещачите ни връзват лодката и ни измъкват на брега. Още гирлянди. Със сладникаво, пикантно ухание. Вода. Хладни кърпи. Резенче портокал. Количка за голф ни отвежда по вдигнатите на колове пътеки към новата ни обител.
Стаята ни е фантастична, Марк се е погрижил. Най-хубавата, която имат. Вила над водата на лагуната в края на пристана.
Частен басейн, частен достъп до лагуната, баня със стъклен под. Спираме пред вратата, където също ни посрещат с „добре дошли“, но вече сме изтощени. Виждам умората в очите на Марк въпреки усмивката му, служителите сигурно също я забелязват. За щастие, разговорът е съвсем кратък.
Количката избръмчава обратно по алеята и ние оставаме сами във вилата. Марк ме поглежда, когато шумът от количката стихва. Пуска саковете ни и се спуска към мен, сграбчва кръста ми с една ръка, бедрата ми с другата и ме вдига във въздуха. Целувам върха на носа му. Той се усмихва широко и тромаво ме пренася през прага.
11
Задава се буря
Петък, 9 септември
Минават четири дни от почивката ни. Блян. Тюркоазен блян сред топли пясъци.
Закуската ни пристига с кану по зелените вълни на лагуната. Сочни зрели плодове, чиито имена дори не знам. Шляпам боса по хладните плочки на пода и по нагорещената веранда. Потапям се в прозрачната хладна вода на басейна. Оставям слънцето да се просмуче дълбоко в изморената ми английска кожа, чак до влажните ми английски кости.
Марк на слънце. Лъскавото му тяло във водата. Пръстите ми в мократа му коса, по загарялата му вече кожа. Влажен секс, оплетени в чаршафите. Тихото бръмчене на климатика. Всеки ден демонстрирам фино красиво бельо. Тънка като паяжина черна дантела с блещукащи кристали, безсрамно червено, евтино бяло, коприна, сатен. Дълги и непринудени разговори по лодки и барове. Както решихме, спрях хапчетата още преди седем седмици. Чертаем планове.
Обиколка с хеликоптер на околните острови. Силното плющене на перките през меките слушалки. Безкрайна синева във всички посоки. Гори, изникнали сякаш направо от океана. Земен рай.
Пилотът ни казва, че край рифовете вълните са толкова високи, че хидропланите не могат да кацнат във водата. Това е вторият по отдалеченост архипелаг на света. Вълните тук са най-големите на планетата. Виждаме ги как се разбиват, как се търкалят през плексигласовия под на хеликоптера, през прозорците. На хиляди километри от материка сме, от най-близкия континент.
В океана стърчат пустинни острови. Като оживели рисунки. Малки пясъчни кръгове край назъбени върхове с поне едно палмово дърво. Защо на пустинните острови винаги има палми? Защото кокосовите орехи не потъват. Плават по океанските води, носят се хиляди километри, докато стигнат до някой бряг и се заровят в горещия пясък. Корените им проникват дълбоко навътре в земята, докато не стигнат до прецедената от скалите прясна вода далече под повърхността. Като плувци, най-сетне добрали се до брега.
Един ден се гмуркаме с шнорхели в топлата вода на лагуната. Мисля си за студеното време у дома, докато се нося безшумно, заобиколена от огромни скатове като добили плът сиви призраци, които извиват мускулестите си тела в девственото безмълвие.